В последно време се забелязват изумителни и разнообразни примери, които са обвързани с темата за свободното изразяване. Салман Рушди беше осъден на смърт за написването на книга, която предполагаемо обижда ислямската религиозна общност; неговият издател и книжарниците които продават книгата му също са получили заплахи за насилие. Значителна съдебна битка беше инициирана след решение на Върховният Съд, съгласно което изгарянето на американското знаме е защитена форма на свободно изразяване под Първата поправка. Някои феминисти се присъединиха към онези елементи на политическото дясно пространство, които желаят да въведат бан за порнографски материали. Разпространението и прожекцията на два скорошни филма, "Последното изкушение на Христос" на Скорсезе и "Hail Mary" на Годард, бяха определени като неетично зрелище от обществено подпомагани институти и фотографи като Робърт Мейпълторп и Андре Серано. Университетите в Мичиган и Уисконсин, наред с други университети и колежи, приеха редица ограничения върху изразните средства, като досегашните сега биват смятани за расистки, докато над редица училищни библиотеки беше оказан натиск за премахване на книги като "Soul on Ice" на [Елридж] Кливър, както и "Хъкълбери Фин" на Марк Твен, като основанието е, че политическото и сексуалното им съдържание са неподходящи за деца. Съгласно съображения, свързани с националната сигурност, английското правителство се опита да блокира публикуването на "Ловец на шпиони" [на Питър Райт].



Често обърканото естество на обществената дискусия, касаеща тези и други събития, както и зачестяването им е предпоставка за изводът, че до голяма степен не сме наясно с основните принципи в ядрото на дебатите, и показва нуждата за преразглеждане на философските основания за свободата на изразяване, като трябва внимателно да бъде въведено разграничение между това какво трябва и какво не трябва да бъде считано за част от проблемите, свързани с интелектуалната свобода и цензурирането. Това преразглеждане ще бъде главната тема на тази статия.



Първата задача ще бъде представянето на етическите теории в контекста на който проблемите за интелектуалната свобода и цензурирането могат да бъдат анализирани. Има два основни вида морални теории: консеквенциалистки теории и деонтологически теории. Текущата дискусия ще постави акцент върху утилитарианизмът, най-видната консеквенциалистка теория, както и разновидности от деонтологически съображения.



Консеквенциалистките морални теории са тези, съгласно които правилността на дадено действие се решава единствено от степента до която действието води до благополучни последствия. Утилитарианизмът е една от тези консеквенциалистки теории, съгласно която най-добрите действия са тези, които водят до най-голямо "количество" благополучие (разбрано като удоволствие или щастие) за най-голям брой хора. Това е моралната теория, която се прилага в модерните анализи на разходите и ползите (cost-benefit analysis) и анализи, свързани с рисковете и ползите (risk-benefit analysis), съгласно която ние се насочваме към избор на действието, което притежава най-положително съотношение към разходите или рисковете към ползите. 



Деонтологическите теории, най-важните алтернативи на консеквенциализмът, излагат тезата, съгласно която правотата на дадено действие зависи от фактори, които включват не само последиците на действието. Измежду тези фактори са намеренията за извършването на дадено действие и тяхната правота, правдивостта на действието, уважението на правата на онези, които са или ще бъдат засегнати от действието, постоянството на връзката между действието и изискванията на задължението, и дали - каквито и да са последиците му - нещо вътрешноприсъщо в естеството на действието го прави неправилно. Деонтологическите теоретици варират в презентациите си, от първият деонтолог, Имануел Кант, до W. D. Ross през 20-ти век. Тази статия ще остане неутрална по отношение на мненията им, защото се интересуваме главно от формата на деонтологичните аргументи и не толкова от детайлите на дадена деонтологическа теория. 



Изначалното и важно затруднение се състои в това дали свързаните с интелектуалната свобода проблеми трябва да бъдат решени най-вече чрез позоваване към
утилитаристки или деонтологически съображения. С други думи, трябва да решим коя от двете етически теории изразява по-фундаменталните и належащи морални причини.



Класическото възражение към утилитарианизмът е, че не предоставя достатъчно добри основания за избори, свързани с правата и правдивостта. Спори се за това, че утилитарианизмът би оказал подкрепа, а дори и ще изисква извършването на действия, които биха нарушили отделните права на индивидът, или които са несправедливи в други отношения, доколкото тези действия водят до повишаването и максимизирането на общата полза [общото удоволствие/щастие на най-голям брой индивиди]. Това е добро възражение. Правата притежават по-висок приоритет от ползите; следователно, деонтологическите теории притежават по-висок приоритет от консеквенциалистките теории.



Въпреки всичко, съвсем не се следва изводът, че утилитаристките аргументи са погрешни или безполезни, а единствено, че те не изразяват най-фундаменталните истини за етическите казуси. В диспути в които несправедливостта или нарушаването на правата не е проблем, или в които еднакво балансирани твърдения - свързани с права - се самоизместват, често се случва утилитаристки аргументи да доведат до разрешаване на споровете. Освен това, утилитаристките аргументи могат да бъдат използвани в подкрепа на деонтологически аргументи. Твърдението, че деонтологическите съображения притежават по-висок приоритет от тези за общата полза означава единствено, че ако възникне конфликт, правата и правдивостта са по-важни от максимизирането на общата полза. Деонтологическите аргументи не могат да бъдат опровергани чрез позоваване на утилитаристки контра-аргументи, защото успешното опровержение ще включва деонтологически термини. Това ще се окаже детайл със значителна практическа полза когато започнем да прилагаме тези етически теории към редица скорошни полемики, засягащи свободата на изразяване. Въпреки това, най-напред трябва да изложим аргументите за свободата на изразяване от страна на двете етически перспективи.



В "Утилитарианизъм, свобода и представително управление", Джон Стюарт Мил, главният пропонент на утилитарианизмът, предоставя елегантна и детайлна защита за свободата на изразяване. Мил предоставя четири аргумента против налагането на цензура. Първият гласи следното: 



"[...] мнението, което властите се опитват да подтиснат може и да е вярно. Разбира се, желаещите да го подтиснат отричат истиността му; но те не са непогрешими. Те не разполагат с власт да решат въпросът за цялото човечество, и да изключат всеки друг човек от средствата за вземане на решение. Да бъде отказано изслушването на мнение, защото те [властимащите] са решили, че не е вярно, означава да се приеме, че тяхната сигурност е същото като абсолютна сигурност. Всяко заглушаване на една дискусия е допускане за непогрешимост."



Второ, дори и ако твърдението, което някои се опитват да цензурират е до голяма степен невярно, то все пак може и да съдържа някакъв елемент от истината, който ще ни бъде отказан ако подтиснем речта в която се съдържа.



Третото основание за да бъде позволена свободата на изразяване е, че всяко мнение,


"колкото и вярно да бъде, ако не бъде напълно, често и смело дискутирано... ще бъде поддържано като мъртва догма, а не като жива истина". Простото убеждение в истината не е достатъчно, отбелязва Мил, защото дори и истинното мнение, което бива приемано без завършено и богато разбиране на обосновката му е предразсъдък; убеждение, което е независимо от и доказателство срещу аргументацията - това не е начинът по който истината трябва да бъде поддържана от едно рационално същество. Това не представлява познание на истината. Следователно, истината, оправдана по този начин не е нищо по-различно от още едно суеверие, случайно впримчено в словата, които обявяват истината"



Четвърто, значението на дадена доктрина, която бива поддържана без разбирането, което възниква в дейните дебати на истиността й



"ще се намира в опасност от изгубване, или омаловажаване, и лишаване от жизнените й ефекти върху характерът и поведението, докато догматата се превръща просто във формална професия, неефикасна за постигане на доброто, но обременяваща интелектуалната почва, и предотвратяваща растежът на всякакво истинно и открито убеждение, от опит или лични преживявания"



Следователно, цензурата според Мил е нежелателна, защото без оглед на истинността на цензурираните идеи, последствията от подтискането им са лоши. Цензурата е неправилно, защото прави разкриването на истината по-малко вероятно или запазено, и е погрешно заради унищожителните си последствия върху интелектуалния характер на тези, които трябва да живеят под нея.



Деонтологическите аргументи в полза на свободата на изразяване, и интелектуалната свобода по принцип, са базирани на твърдението, че хората притежават правото да изразяват мислите си свободно, и да получават изразите на останалите, съвсем независимо дали ефектите от това са желателни или нежелателни. Това право заема формата на "подправо"; право на свободно изразяване и достъп до изразяването на другите.



Теориите за естествените права, като тази на Джон Лок, "заземяват" тези права посредством позоваване на богодадени естествени права. Според Лок, човешките права са основани на "естествен закон", и в "Есета за природният закон" той твърди, че източник на този естествен закон се явява Божията воля. Концепцията за естествен закон е крайно неясна, но в общи линии доктрината гласи, че отделните личности могат да установят фундаменталните принципи на моралът чрез своя разум, които са узнаваеми и посредством богооткровението в християнската религия. 



Гледището, съгласно което човешките права произтичат от божествена активност се наслаждаваше на кратък успех във философията, от средата на 17-ти век до ранните години на 19-ти век, само за да бъде заменено най-напред от утилитарианизъм и по-късно от позитивизъм.



Идеята, че правата са богодадени беше отхвърлена отчасти защото е принципно неопровержима. Тя представя особено неясна форма на мистицизъм в политическата философия. Кои права точно е дал Бог на хората? Ако твърденията на един теоретик за това кои права са притежание на хората по природа се сблъскат с твърденията на друг мислител, как принципно ще бъде разрешен подобен спор? 



Но относително краткия живот на теорията за естествените права продължи достатъчно и в правилното време за да окаже влияние върху политическите идеи на американските бащи основатели, които "вградиха" доктрината за естествените права - сега до голяма степен смятана за причудлива философска и антикварна рядкост - в конституцията и декларацията за независимост. Например, именно гледището на Лок за естествените права е онова, което заставя Джеферсън и Мадисън да отразят техните абсолютистки възгледи в Първата поправка. Джеферсън отнесе това гледище до "Клеветите, лъжите и очернянето, наравно с ересите и лъжливите религии, са възпряти от юрисдикцията на федералните трибунали."



Други правни теории елиминират спорната теологическа стъпка, заявявайки единствено, че правата следват от естеството на човешките същества (без оглед на това дали Бог е или не е създал това естество). Нека разгледаме следният аргумент, който Кант не предоставя изрично, но който приемам за следствие от неговите възгледи. Кант заявява, че хората са крайна цел сами по себе си, и най-значителният факт за тях е, че те са автономни, самоопределящи се, рационални агенти. Ограничения върху преносът на информация или идеи, които пречат на изразяването на тази рационална независимост са, следователно, несъвместими с фундаментална черта на човешкото естество, и затова са недопустими. 



Във всеки случай, без значение дали е основана на божественна или не-божественна правна теория, деонтологичната правна теория гласи, че индивидите притежават права независимо от последиците на тяхното притежание и изразяване.



Сега ще коментирам практическото значение на тези философски идеи към някои от скорошните полемики, които са споменати в тази статия. Първият практически проблем касае скорошната нападка на някои феминисти спрямо правната достъпност на порнографски материали. В исторически план, аргументацията в дебатът за порнографията разполага от една страна деонтологически правни аргументи в полза на позволена свобода на изразяване и легалното разпространяване на подобни материали срещу консеквенциалистка теория, опонираща легалността на това разпространение. Основният аргумент срещу порнографията са предполагаемите отрицателни ефекти въру моралът и поведението на тези пред които е изложена. Смяташе се, че порнографиято води до сексуално насилие и други нежелателни сексуални поведения. Следователно няма нищо учудващо в това, че правните аргументи, които защитават свободата на изразяване обикновено печелеха срещу тези консеквенциалистки възражения, защото както стана ясно по-рано, правата са по-приоритетни от общата полза. Консеквенциалисткият опонент на порнографията се намираше в много слаба позиция, не само поради спорното естество на техните твърдения за ефектите на порнографията, но и защото дори и ако лошите последствия от нея можеха да бъдат демонстрирани, няма да следва, че е разрешено да бъде забранена. Изразът на нечие право не зависи от уместността на последствията от изразът на това право.



Скорошните феминистки аргументи въвеждат нов елемент в дебатите. В допълнение към традиционият аргумент, че порнографията трябва да бъде банната поради вредите, които нанася (пр. насилие срещу жените), има и ново твърдение - че порнографията нарушава човешките права, защото е унизителна за жените. С други думи, деонтологическите правни аргументи в полза на свободното изразяване сега биват оспорени от опониращ правен аргумент, а не от prima facie по-слабите консеквенциалистки аргументи към порнографията.



Аргументът е донякъде подобен на възраженията, които някои мюсюлмани повдигат против публикуването на книгата на Рушди. Твърдението беше, че публикуването на тази книга е неправилно, защото новелата е обидна за ислямът, че унизява тази религия. Това са сериозни деонтологически възражения, и в двата случая е необходим праволинеен отговор.



Някои се опитаха да отговорят на тези възражения като заявяваха, че книгата не е унизителна за мюсюлманите и ислямът, и че порнографията не е унизителна за жените. Но тази стратегия просто изпуска основната теза, която гласи, че нито даден пол или дадена религия не могат да бъдат обиждани или унизявани.



Аз бих спорил за това, че порнографията, или поне изобразяването на насилствено подчиняване на жената е не само е унизително за последната, но и за мъжете, защото подчертава тяхното задоволство от наложеното подчинение. Но от това просто не следва, че подобна порнография трябва да бъде банната. Значителни количества от защитената реч и реторика е нечестно обидна и/или унизителна за някоя идентифицируема група, но освен в случаите на словесна клевета или злепоставяне - в които могат да бъдат идентифицирани специфични личности - хората не притежават право да не бъдат обиждани или охарактеризирани с унизителни описания. Средството за справяне с подобни негативни речи, както често бива отбелязвано, са позитивните речи, а не забраната. Всъщност повишаването нежелателността на унизителното естество на порнографията до позиция на право за неунизяване е опасност, насочена към властта на правото за защита над законната човешка независимост. Колкото по-всеобхващащи са правните ни твърдения, без значение на това дали се отнасят за образование, благосъстояние, заетост, подслон, или свобода от унизяващото естество на някои порнографски материали, колкото по-неправдоподобни са тези твърдения, толкова по-често се сблъскват с други, еднакво правдоподобни правни твърдения.



В общия случай твърденията за т. нар. "позитивни" права, като "правото на работа", са по-неправдоподобни от тези за "негативни" права, като правото на свободно слово. Това е така, защото първият вид права изисква от останалите индивиди да предприемат позитивни действия към отдаване на обектът спрямо индивидът, който се явява правоносител към този обект (в нашия пример, работа), докато "негативните" права изискват единствено другите индивиди да се въздържат от намеса в действията на правоносителят. Правото на свободно слово е правото на ненамеса спрямо нечия словесна позиция. Изискването други членове на обществото да избягват намеса спрямо нечия словесна позиция по никакъв начин не нарушава или заплашва да наруши техните права. Но изискването членовете на обществото да предприемат позитивни действия за предоставянето на работа, образование или здравеопазване може да наруши техните права. 



Окончателният резултат е, че порнографът и консуматорите на този вид материали (както и авторът и читателите на книгата на Рушди) се намират в изключително силна философска позиция. Те заявяват единствено, че притежават правото на ненамеса в тяхната форма на изразяване и консумацията на този израз. За да бъде демонстрирана несъстоятелността на този извод, трябва да бъде предоставен силен аргумент, което не се е случвало до този момент. 



Вторият проблем в тази дискусия е полемиката около дарението на публични средства от "Националният институт на изкуствата" в подкрепа на изложба от снимки от Робърт Мейпълторп и Андре Серано. Няколко от снимките в изложбата провокираха значителни спорове. Редица федерални законодатели се обявиха против употребата на обществени средства в подкрепа на артистична изява, която според тях е неетична и обидна, и предложиха забрана на подобно субсидиране за сходни изяви в бъдеще.



Каквито и да са артистичните достойнства на спорните творби, този случай не е правилно конструиран като проблем за свободата на изразяване. Никой - поне не и никоя отговорна личност - във фурора на изложбата на тези снимки не е казвал, че художниците не са имали правото да ги нарисуват, или че някой е имал правото да забрани изложбата на тези творби. Проблемът се състоеше в това дали средствата на данъкоплатците трябва да бъдат използвани в подкрепа на тези артистични изяви. Субсидирането, а не цензурата е същинският проблем в случая. И неспособността да бъде субсидирана дадена изява не е еквивалентна на подтискането на тази изява. Свободата на изразяване e правото на ненамеса в нечия свобода на изразяване, а не правото за сдобиване с необходимите за създаване и разпространяване на артистична позиция ресурси. Свободата на словото, следователно, не е правото на сдобиване със средства за разпространяване на мнение, а единствено и само правото на ненамеса в изразяването на мнение.



Ничий права не биват нарушавани от неуспехът изложбата да бъде субсидирана. Художниците не са притежавали право на подобна субсидия, нито пък институциите, които са спомогнали за изложбата, както и публиката на изложбата. Законното твърдение за права в този случай е свързано с правото на гражданите в демократичното общество да избират - чрез законодателите си - кой вид изкуство желаят да подкрепят и кой вид изкуство да не подкрепят. Решението на "Националният институт на изкуствата" - и други подобни институции - води началото си от израз на обществената воля чрез законодателството. Следователно, това решение може да бъде променено или отметнато от обществената воля, под формата на легитимен акт, както в този случай. Ще бъде трудно да се спори за тезата, че данъкоплатците не са имали право да решат какво искат и какво не искат да подкрепят по отношение на артистичните изяви, или други услуги и стоки.



Тази теза е различна от тезата, съгласно която широкоприетото мнение е мъдро. Можем да спорим за това, че мъдрият електорат ще окаже подкрепа за дадена артистична изява, дори и полемична изява, не защото художниците или публиката имат право на субсидия, а на основата на утилитарианистките аргументи, предложени от Мил.



Тази линия на размисъл има последствия за една по-важна тема, която е по-приоритетна от субсидирането на полемични артистични произведения. Това е темата за премахването или налагено на бан върху книги от библиотеки, които биват поддържани с обществени средства (включително и училищните библиотеки), заради тяхното политическо, сексуално, или расистко съдържание. Каква е етическата позиция за библиотекарят в подобни случаи? В случая, библиотеките съществуват благодарение на публични средства. Това не предоставя ли на обществото правото да решава кои книги ще бъдат или няма да бъдат включени в библиотечната колекцията? Библиотекарят не е ли обществен работник, задължен да изпълнява обществената воля, изразена чрез подходящите народни избраници? 



Отговорът на тези въпроси е утвърдителен, но е утвърдителен защото е съпътстван от няколко уговорки. Вярно е, че ничий права няма да бъдат нарушени ако данъкоплатците премахнат "Хъкълбери Фин" от библиотека, която бива поддържана чрез държавни средства. Данъкоплатците упражняват тяхното всепризнато право да решават какво ще бъде и какво няма да бъде подкрепяно, както в случая с изложбата. И библиотекарят, ако възнамерява да остане на тази позиция, трябва да признае правото на обществото да бъде селективно по отношение на онова което иска да присъства в библиотеките за които плаща. 



Това не означава, че ние или библиотекарят трябва да се съгласяваме с позицията на обществото. В подобни случаи, библиотекарят може да артикулира важните консеквенциалистки основания за задържането на книгите. В разгара на моментът, обществото може прибързано да вземе решение за налагане на бан спрямо определена полемична творба от обществените библиотеки, без да се замисля за трудноопределимите и сериозни дълготрайни последствия и разходи, наложени от мярка, която позволява подобно премахване. Библиотекарят се намира в специална позиция да окаже помощ в разбирането на това, че макар обществото да притежава подобно право, упражнението му е неразумно. Подобни премахвания са погрешни и представляват лоша политика, просто защото дълготрайните последици може да се окажат катастрофални.



Целите на тази статия могат да бъдат резюмирани чрез няколко кратки идеи. Деонтологическите дясно-базирани аргументи за интелектуална свобода и срещу цензурата са по-силни, и по-приоритетни, от консеквенциалистките съображения. Утилитарианистките контрааргументи са неефективни срещу аргументите, базирани на правдивостта или правата. Въпреки това, тази приоритетност не трябва да служи като мотив за превръщането на всичко желателно в право. Объркването на правата и объркването на относително желателното и задължителното въвежда смут в правата, които защитават всички ни.



Но когато проблемът не е свъран с права, или когато оспорваните еднакво правдоподобни правни твърдения създават "деонтологическо равновесие", консеквенциалистките аргументи - особено предложените от Мил - са авторитетни. Да се твърди, че подобни аргументи са второстепенни спрямо деонтологическите съображения по никакъв начин не омаловажава тяхната валидност в ситуациите, които позволяват приложението им.