Какви са останалите възражения срещу първият контрааргумент? Финалната част на тази секция обхваща възражението на Poidevin (1996) срещу модерната версия на телеологичния аргумент. Неговата версия е следната 



(1) Законите на Вселената позволяват развитието на живот в нея.
(2) Вероятността (1) да бъде истина съгласно хипотезата, че съществува Бог, който желае развитието на живот е много по-висока от вероятността (1) да бъде истина, съгласно хипотезата, че не съществува Бог.
(3) Ако съществува Бог, който желае развитието на живот във Вселената, то вероятността (1) да бъде истина е много по-висока от вероятността (1) да бъде неистина.
(4) Имаме добро основание да смятаме, че дадена хипотеза предоставя истинно обяснение на даден феномен ако (i) вероятността феноменът да бъде актуализиран предвид истинността на хипотезата е много по-висока от вероятността феноменът да бъде актуализиран предвид неистиността на хипотезата, и (ii) ако хипотезата е вярна, то вероятността феноменът да бъде актуализиран е много по-висока отколкото вероятността да не бъде актуализиран. 
(5) Следователно, имаме добро основание да смятаме, че съществува Бог, който желае развитието на живот.


  Този аргумент също включва PPC като отправна точка в твърденията за фината настройка. Вече отбелязахме проблемите с предпоставки (1)-(3). Възможно е да свържем твърдението на Колинс за фундаменталния закон с (4) като най-напред отбележим, че някои от използваните принципи действително ръководят всекидневните ни решения и действия, както отбелязва и Poidevin



"Двете условия [от (4)] изглеждат правдоподобни, защото описват нашите разсъждения във всекидневни ситуации. Например, ако една лампа не светне когато ключът бъде включен, но всички други лампи в къщата работят, то естествено е да заключим, че лампата е повредена. Но телеологичният аргумент не е свързан с познат контекст като този с лампата, а с контекст на закони и фундаментални физически константи. Валидни ли са вероятностните закони в подобен непознат контекст?"



Ако разглеждаме правилното функционирането на лампата като отделно събитие, то можем да заявим, че имаме информация за да определим вероятността му в различни ситуации. Очакваме, че ще наблюдаваме определени ефекти от коректната работа на крушката в случай, че лампата не е повредена (пр. отделяне на топлина). При равни други условия, нефункционирането на лампата може да бъде очаквано и при спирането на електроподаването, или при механичен проблем с електроинсталацията. В този и много други случаи, преценките ни се базират на обща информация, спрямо която всяко събитие бива разглеждано и оценявано.¹ Тази информация включва и познания за физическите закони, които регулират останалата част от процесите в естествената среда. Поради тази причина, тези закони са критична част от вероятността дадено събитие да бъде актуализирано или да не бъде актуализирано. В такъв случай, възможно ли е да бъде предоставено обяснение на това защо едно множество от закони е факт вместо друго множество от закони? Въпросът може да бъде зададен и по следния начин (от Poidevin)



"[...] ако вероятността на събитията се определя отчасти от законите на физиката, то какво би могло да означава дискутирането на вероятността за актуализирането на самите физически закони? Ако сметнем, че е изключително не-вероятно заряда на протонът да бъде 1.602 x 10^-19 C, спрямо каква обща информация извършваме тази оценка? Какво смятаме, че определя вероятността зарядът да притежава тази стойност? Не може отговорът да се крие в другите физически закони, защото всеки друг закон няма да притежава нищо общо със зарядът, или просто ще следва, че зарядът трябва да притежава точно тази стойност."

   

Нека се върнем към по-общата тема за потвърждението на дадена хипотеза като функция на предсказанията, които могат да бъдат направени въз основа на последната. Достатъчно ли е предсказанията да бъдат верни за да бъде потвърдена хипотезата? Възможно ли е да бъде използван дедуктивен подход, или можем да разчитаме единствено на поредица от успешни предсказания, които превръщат хипотезата в по-вероятно истинна отколкото останалите хипотези? Всъщност това не е достатъчно. Соубър ни предоставя два контрапримера за тази теза: в първият е намесен току-що докаран пациент в болница, който е изгубил съзнание. Обяснението за неговото състояние не е известно, и един от медиците изразява хипотеза, съгласно която пациентът е претърпял инфаркт. Как медикът би могъл да предостави доказателство в полза на хипотезата си? Соубър извършва елементарното наблюдение, съгласно което хипотезата на медикът предполага, че пациентът притежава сърце. Всъщност неговата хипотеза предсказва, че пациентът има сърце, защото това е необходимо условие за наличието на инфаркт (или което и да е друго кардиозаболяване). И предсказанието на медикът очевидно е вярно, пациентът притежава сърце. Но това означава ли, че предсказанието е доказателство за истинността на хипотезата? Явно е, че истиността на предсказанието не е доказателство в подкрепа на хипотезата. 



Вторият пример на Соубър е следния: намираме се в тренировъчна зала и някой от останалите трениращи ни споделя, че е световен шампион по вдигане на тежести. Това е хипотезата, която разглеждаме в този случай. Естествено е да сметнем - в единодействие с първия пример - че дадено предсказание, свързано с хипотезата ще послужи за потвърждаването й. Как бихме могли да постигнем това? Ако сега го накараме да повдигне относително лека тежест и установим неговия успех, достатъчна подкрепа ли ще предостави това за истинността на хипотезата? И в този пример, успешното предсказание се оказва крайно недостатъчно като доказателство в подкрепа на хипотезата.   



И в двата примера, хипотезата не може да получи потвърждение само на базата на онова, което знаем. И в двата примера, доказателството в подкрепа на хипотезата е недостатъчно за приемането й. В първия случай, това се дължи на фактът, че очакваме пациентът да притежава сърце дори и ако не е претърпял инфаркт, докато във втория случай, бихме очаквали трениращият да повдигне тежестта дори и ако не е (както хипотезата гласи) световен шампион по вдигане на тежести. По тази причина, заключението на Соубър по отношение на първия му пример е следното



"Какво трябва да очакваме, ако искаме да изпитаме хипотезата, съгласно която пациентът е претърпял инфаркт? В този случай бихме искали да установим симптом, който очакваме да наблюдаваме ако пациентът е претърпял инфаркт, но не очакваме да наблюдаваме, ако пациентът не е претърпял инфаркт. Нека предположим, че силно променлива EKG (електрокардиограма) почти винаги е резултат от инфаркт, и че рядко е резултат от наличие на друго заболяване. Това означава, че наличието на силно променлива EKG ще бъде добро доказателство, че пациентът е претърпял инфаркт."



За вторият пример, Елиът твърди следното



"Какъв тест трябва да използваме ако искаме да разберем дали трениращият действително е световен шампион по вдигане на тежести? Да предположим, че световните шампиони по вдигане на тежести могат почти винаги да повдигнат 180 кг., но хора, които не принадлежат към тази категория рядко могат да постигнат същото. Това означава, че ако трениращият успее да повдигне 180 кг, това ще представлява добро доказателство за твърдението му." 



Пропонент на контрааргументът отново би ни припомнил, че физическите закони и фината настройка на Вселената като цяло по-скоро придобиват правдоподобност от горния принцип, а не ни карат да се усъмним в тях. Но ние от своя страна трябва да му припомним  (i) по-ранната критика на Соубър, (ii) липсата на достатъчно основание да смятаме теистичната хипотеза за по-вероятна от ASUH, и (iii) фактът, че той предоставя сравнение само на две хипотези за съществуването на Вселената, макар да има повече от две алтернативни обяснения.² Колинс не е предоставил основание за това да смятаме фината настройка за по-невероятна спрямо ASUH.



Освен това, ако се върнем към критиката за спекулативния аспект на науката ще забележим, че успехът на мисловните експерименти е зависим от придобитото в миналото познание за естествения свят, което пък от своя страна е зависимо от известните факти в по-далечното минало, и т. н. Проектът на науката и дейността на учените e част от продължителен процес, и като всеки процес бива характеризиран от периоди на висока активност и стагнация, периоди на усилени разработки, открития, но и на невежество и незнание; периоди през които различни научни парадигми изглеждат по-правдоподобни и ръководят разсъжденията на мейнстрийм учените, но които биват отхвърлени на по-късен етап. Въпросът за необходимостта на физическите закони, които обуславят фината настройка е научен въпрос, и следователно остава отворен за интерпретация съгласно нови научни пробиви и разширения на тялото от научни факти. Освен ако не притежаваме способност да надникнем в бъдещето, не бихме могли да заявим, че един ден няма да бъде предоставено обяснение за връзката между учудващите стойности на физическите константи и физико-химическите законите, позволяващи зараждането на живот.



От друга страна, не е вярно, че липсата на натуралистично обяснение за разглеждания феномен ни задължава да приемем свръхестественото обяснение, което теолозите ни предлагат. Можем да илюстрираме този факт с пример за неразкрито престъпление: дори и текущите доказателства на местопрестъплението да не сочат заключително към един от заподозрените, няма да бъдем оправдани в приемането на свръхестествено обяснение; не защото имаме предразсъдъци към свръхестественото, а защото имаме добри причини да отхвърлим подобно обяснение, базирайки се на опитът ни в разкриването на престъпления в миналото и успехът на обясненията, които не съдържат дори и повърхностна препратка към свръхестественото. Да се твърди противното е (отново) пример за допускането на вече споменатата логическа грешка The Only Game In Town.



Накратко, липсата на научно обяснение не означава, че никога няма да разполагаме с такова. Липсата на научно обясние означава, че (a) не разполагаме с обяснение сега, или че (b) обяснението не може да бъде предоставено. Нашата психологическа реакция към тези алтернативи - инстинктивното ни нежелание да приемем липсата на обяснение като задоволителна опция - няма нищо общо с истинността на алтернативите.        


Контрааргумент #2:  Други форми на живот



"[...] възможно е да съществуват други форми на живот дори и ако параметритe на физиката бяха различни. Твърдението е, че аргументът за фината настройка всъщност предполага, че всички форми на интелигентен живот трябва да бъдат като нас."



Докато разглеждаме този контрааргумент ще отбележим няколко принципа, които да бъдат използвани в обсъждането на останалите контрааргументи. Първият принцип от горното твърдение ще бъде принципът на скритата предпоставка в аргументът за фината настройка на Вселената (или SPT, за краткост) 



SPT: Аргументите за фината настройка включват скрита предпоставка, съгласно която всяка интелигентна форма на живот е като нас (т. e. възникнала в резултат на еволюционнен процес и e въглеродно-базирана). 



Колинс предоставя следното разяснение



"Отговорът на това възражение е, че повечето примери за фина настройка не предполагат истинността на горния принцип." 



Следва илюстративен пример



"Нека вземем за пример фината настройка на ядреното (силното) взаимодействие. Ако беше малко по-голямо или малко, нямаше да съществуват други атоми освен въглеродните... една интелигентна форма на живот не може да бъде съставена единствено от въглероден газ: просто не е налице достатъчно стабилна комплексност. По този начин, аргументът за фината настройка просто предполага, че интелигентния живот изисква известно равнище на стабилност, на възпроизводима организирана комплексност." 



Колинс характеризира този принцип като "много разумна презумпция". Това ни води и до следващият принцип - принцип за стабилната комплексност (CP). 



CP: Всяка интелигентна форма на живот изисква достатъчно стабилна комплексност.



Първо, до какви изводи бихме могли да стигнем по отношение на SPT? Вярно е, че съществуването на животът в познатия ни вид изисква редица условия да бъдат изпълнени. Вече споменахме някои от най-важните в дългия списък, като много от тях са свързани с наличието на въглерод и условия, които да го позволят. Въпреки това смятам, че SPT не може да бъде отхвърлен с особено лекота. Нека разгледаме твърдението "Кралицата на Англия не притежава домашен любимец." (P). Последното предполага истиността на друго твърдение - "Англия бива управлявана от кралица." (Q). В случая, последното твърдение - Q - е имплицитна част от твърдение P. Приемаме, че ако P е вярно, то и Q e вярно. Аналогично, тезата за уникалното естество на въглеродно-базираните форми на живот е имплицитно застъпена в CP. Тъй като въглеродно-базираните форми на живот изразяват определена степен на функционална комплексност, то едно от условията за съществуването им е налице. Но Колинс не е предоставил причини за това да смятаме въглеродно-базираните форми на живот за уникални, защото все още не сме наясно с това какви са условията, които обуславят съществуването на такъв. Освен това, каква е дефиницията (на "живот") от която изхождаме? Какво характеризира обектите към които приложението й е многозначително и изчерпателно? Ако не разполагаме с отговори на тези въпроси, то как бихме могли да провеждаме смислени анализи на условията при които наблюдаваме "фина-настройка за живот"?   


Останалите две възражения на Колинс (антропният принцип и сложността на Бог) вече бяха споменати, което насочва вниманието ни към критиките му по отношение на хипотезата за множеството от светове. Докато анализираме възраженията му, ще следваме неговото определение (AMUH).



Едно от първите затруднения с които се сблъскваме е фактът, че има различни концепции, изразяващи идеята за "мултивселена"; някои от тези концепции са логически несъвместими помежду си, докато други могат да бъдат разглеждани като подмножества на други концепции. Някои концепции са линейни и постулират разлика единствено в пространствено измерение, докато при други са налице времеви разлики (циклични модели). Някои концепции могат да бъдат разглеждани като актуализиращи се през цялото време: изборът направен от дадена личност във вселена A е различен от изборът направен от същата личност във вселена B. Последната концепция за мултивселената води началото си от квантовата механика и е по-известна като интерпретацията за множеството от светове (Many-Worlds Interpretation). Друга популярна концепция за мултивселената е илюстрирана в модалния реализъм: всички логически възможни светове съществуват и са точно толкова реални, колкото и нашият свят. Броят на тези светове е безкраен, но поради нашата пространствено-времева разлика, са напълно недостъпни за нас. Най-известният пропонент на философската интерпретация за тази концепция е американския философ Дейвид Люис (1941-2001), докато подръжник на физическата интерпретация е физикът Макс Тегмарк (1967-). Тегмарк представя 4 отделни интерпретации на мултивселената, но единственото което искаме да узнаем е дали определението на Колинс е съвместимо с дотук представените концепции.  



Каква е общата тема, която се наблюдава във всяка от горните хипотези? Разделеността на всеки от световете в множеството.



"Съгласно тези модели, нашата Вселена е една от множеството "балони", които се сформират в бързо разширяващ се океан от енергия, и всеки от тези балони може да притежава различни физически закони спрямо останалите."³




Можем да изобразим множеството от светове чрез недотам сложната "схема" от фиг. 1





^{Фиг. 1}



Ясно е, че единственото, което Колинс добавя към традиционните версии на хипотезата е генераторът на светове.



След като представя определението си за AMUH, Колинс твърди, че в голям брой от тези светове, възникването на живот няма да бъде възможно, вследствие на това, че "физическите параметри няма да притежават стойности, позволяващи развитието на живот.", но че въпреки всичко, "в малка част от тези вселени условията ще бъдат налице, и това би превърнала появата на живот във вселена като нашата във вероятно." Някои от интерпретациите на хипотезата за множеството от светове действително не позволяват отделните физически константи да попаднат в широк спектър от стойности, подходящи за възникване на живот. Когато имаме предвид и по-рано постулираният принцип CP, можем да придобием представа за правдоподобността на тезата на Колинс. От друга страна, има интерпретации в които биват постулирани безкраен брой вселени, някои от които позволяват това. Но в този случай не е възможно да се определи кое точно разграничава едното множество от другото множество, което означава, че е изключително важно да се установи коя интерпретация служи за отправна точка при критиката на Колинс. Тъй като той продължава с разглеждането на две физически интерпретации (вакуумни флуктуации и осцилация) за хипотезата, ще допуснем, че няма предвид модалния реализъм или друга философска интерпретация.  



В критиката му се появяват 5 причини за отхвърляне на AMUH. Отново ще разгледаме всяка поотделно. Но преди това ще обърнем внимание на някои по-общи съображения относно хипотезата.



Какви са основните философски възражения към хипотезата за мултивселената? Опонент на хипотезата би заявил, че последната е ненаучна, защото не може да бъде потвърдена чрез емпирически методи, както и не може да бъде отхвърлена посредством тях, което я превръща в нефалсифицируема. Следователно, хипотезата е метафизичeска и трябва да бъде разглеждана наравно с останалите метафизически хипотези, обясняващи съществуването. Първото възражение към този аргумент е, че хипотезата за мултивселената все пак лежи в областта на науката, но съществуват редица технически трудности, които предотвратяват потвърждаването й. В духа на тезата, която Мориц Шлик издига, бихме могли да кажем, че хипотезата е принципно верифицируема, и е напълно въобразимо по-късните развитие и напредък в космологията да предоставят необходимите за потвърждението й методи. Всъщност, Рийс също изразява оптимизмът си в тази насока; "определянето на хипотезата като метафизическа действително е изобличаващо от гледна точка на физиците, но мултивселената е в компетентността на учените, заради което има потенциал за научно потвърждение". Дори и преди появата на философските интерпретации за множеството от светове, по-ранните развития във физическата космология, струнната теория и субатомната физика (от 1950 г. до 1980 г.) предоставиха причини за постулирането на процеси, които да доведат до възникване на вселена като нашата. Част от мотивацията за разработването на модели, включващи мултивселената, са и откритията за фината настройка на физическите константи. Второто възражение е, че опонентът не оценява обяснителната сила на хипотезата; ако е вярна, тя би предоставила необходимите обяснения без да съпровожда със себе си недостатъците на хипотезите, съпътстващи постулирането на свръхестественото в опит за обяснение на дадено събитие.   


 
Друго възражение от опонентите на хипотезата - в частност, от тези, които смятат че тези стойности нямат нужда от обяснение, или че са просто привидно "настроени" - се състои в тезата, че ако Вселената не беше подходяща за живот, то ние нямаше да бъдем тук за да извършим тази констатация. Но подобен отговор, разбира се, не предоставя обяснение на данните с които разполагаме. Отговорът не предоставя причинно-следствена връзка, обясняваща стойностите, които критичните числа притежават. Представете си, че сте eдин от малкото пътници, оцелели след самолетна катастрофа. Ако се запитате "Защо оцелях?" и някой ви отвърне "Ако не беше оцелял, нямаше да си тук за да зададеш този въпрос!", бихте ли сметнали този отговор за подходящ отговор на вашия въпрос? Предоставеният отговор принадлежи на съвсем различен въпрос. Освен това, отговорът не ни казва повече от това, което вече ни е известно. Не научаваме нищо ново от него. В известен смисъл, подобен отговор е и тавтологичен: наблюдател x е тук, защото наблюдател x е тук. Това твърдение е вярно, и винаги ще бъде вярно, но е неинформативно.



Трето възражение, което пропонент на хипотезата може да повдигне е, че нефалцифируемостта на дадена хипотеза не е слабост на хипотезата, per se. Може би съществуват прагматични основания да приемем хипотезата за истинна. Например, съществуването на света такъв, какъвто го възприемаме, не е фалсифицируемо. Може би сме обитатели на "Матрицата" или се намираме под илюзията на зъл демон. В отсъствието на причини да приемем тези обяснения за истинни, бихме могли основателно да заключим, че нито едно от предположенията не е вярно. Все пак, не е наша задачата да докажем, че някой - или нещо - манипулира сетивата ни в опит да ни накара да повярваме, че населяваме този свят. Това е задача за онзи, който отправя тези хипотези. Нефалсифицируемостта съпровожда и други философски проблеми - надеждността на нашите сетива и когнитивен апарат, съществуването на други съзнания и съзнателни преживявания при други личности, и други метафизически тези. Но тази липса не е недостатък на обясненията, а е недостатък на нашите когнитивни способности, изразен в познавателните ни граници. Освен това, ако е във възможностите на скептикът да допусне религиозни обяснения за произхода на света - и последните също са нефалсифицируеми - то и теистът би трябвало да прояви същата приемственост към алтернативни обяснения, въпреки убедеността си в достоверността на религиозния наратив.



Често срещана критика гласи, че учените въвеждат хипотезата за мултивселената и за множеството светове под претекст, че желаят да обяснят произхода на Вселената и нейните характеристики без препратки към всякакви свръхестественни елементи. В тази интерпретация, мултивселената е просто интелигентен опит да бъде избегната друга обяснителна хипотеза, за дизайнер и създател на Вселената. Вярно е, че всички учени - като всички хора - разглеждат своя предмет и обектите му на изучаване от гледна точка на собствените си презумпции за света и съществуването. Всеки от тях разполага с предварително изградени представи за това какво е по-вероятно. Те също проявяват предразсъдъци към някои видове обяснения, и противно на общоприетото мнение, това придава на науката един по-консервативен отенък. Всъщност тези консервативни особености понякога евентуално водят до - и в хода на рутинните научни дейности - смяна на научната парадигма, като на мястото на старите презумпции и убеждения се настаняват нови такива. И някои учени изглежда са по-догматични от други. Но въпреки това, тази критика не е много повече от добре прикрита психологическа нападка: изводът на критиците лежи изцяло върху техните собствени презумпции за учените. И като всяка психологическа забележка, тази може да бъде насочена против пропонентите й - може би теистите не желаят да признаят съществуването на изцяло натуралистично обяснение с препратка към множество светове за вероятно, защото това би отслабило вярата им, а оттам и убедеността им в задгробен живот, морална отчетност пред Бог за стореното в този живот, и др. А дори и ако примем, че учените постулират хипотезата, защото искат да избегнат някакъв неприятен извод, това не демонстрира (не)истинността й. Фактите са факти именно защото не са зависими от разнообразни научни и ненаучни мнения, без оглед на тяхното равнище на информираност. Ако съществуването на мултивселената е факт, никое мнение не е в състояние да промени или въздейства върху този факт. Хипотезата за мултивселената не може да бъде отхвърлена единствено на основанието, че голяма част от пропонентите й не са религиозни.



Следващото недоразбиране, свързано с хипотезата за мултивселената е критиката, базирана на т. нар. "бръснач на Окам". Постулирането на билиони или безкраен брой вселени, всяка от които притежава произволни физически параметри, се явява нарушение на горния принцип, твърдят критиците. Опитът да бъдат използвани безброй много светове за обяснение на стойностите, които параметрите на нашата вселена притежават, е излишен и пресилен. Проблемът е, че тази критика лежи върху неправилно разбиране на принципа. Броят на обектите, които можем да постулираме като част от едно обяснение e неограничен, но броя на хипотезите които биват представяни за да обяснят (адекватно) дадено явление е краен. В ядрената физика, например, при разрешаването на някои задачи (обвързани отчасти с термодинамиката) трябва да бъдат взети предвид около 10²⁴ брой тела, но това не представлява нарушение на правилото на Окам, а е необходима част от обвързването на атомния с термодинамичния модел.



Първата предполагаема причина за отхвърлянето на AMUH е генерален принцип, който гласи, че "при равни други условия, трябва да предпочетем хипотезите за които имаме независими доказателства или които представляват естествени екстраполации от онова, което вече знаем." Нека преди всичко отделим следните два подпринципа от този генерален принцип.



[1] При равни други условия, трябва да предпочетем хипотезите за които имаме независими доказателства.


[2] При равни други условия, трябва да предпочетем хипотезите, които представляват екстраполации от онова, което вече знаем. 


Преди да анализираме [1] и [2] - както и тяхната конюнкция и дизюнкция - представяме дългият пример за илюстрация на горния принцип, предоставен от Колинс.



"По-голямата част от нас приема съществуването на динозавърски кости за много силно доказателство, че динозаврите са съществували в миналото. Но да си представим, че някой скептик по отношение на съществуването им ни каже, че може да обясни наличието на кости посредством постулирането на "поле-генериращо-динозавърски-кости", което просто материализира костите от нищо. Още повече, нека предположим, че за да бъдат избегнати известни възражения към тази хипотеза - като възражението, че няма известни физически закони, позволяващи това явление - скептикът просто заяви, че все още не сме открили тези закони или не сме установили наличието на подобни полета. Явно е, че нито едно от възраженията няма да ни попречи да заключим съществуването на динозаври. Защо? Защото макар и никой да не е наблюдавал директно динозаврите, имаме опит с други животински видове, които са оставили фосилни останки, и следователно, обяснението с динозаврите е естествена екстраполация от нашия общ опит. В контраст с това, за да предостави свое собствено обяснение, скептикът е изобретил множество от физически закони, и множество от механизми, които не са естествена екстраполация от онова което ни е известно или с което имаме опит." 



Горната аналогия служи за съпоставка с хипотезата за фината настройка



"В случая на фината настройка вече знаем, че съзнанията често създават фино настроени изобретения, като швейцарския часовник. Постулирането на Бог - суперсъзнание - като обяснение на фината настройка следователно е естествена екстраполация от това, което вече сме наблюдавали от действията на други съзнания. В контраст с това обяснение, трудно е да се разбере как AMUH може да бъде считана за естествена екстраполация от наблюдаваното."



Сега Колинс предлага религиозните преживявания като независимо доказателство за съществуването на Бог



"Още повече, че за разлика от AMUH, ние имаме някакъв опит за съществуването на Бог, а именно, религиозните преживявания. Следователно, от горния принцип трябва да предпочетем теистичното обяснение за фината настройка вместо AMUH, при равни други условия." 
 


Отново ще спомена, че поради субективния характер на подобен тип преживявяния, подобна забележка може да бъде взета предвид единствено като част от кумулативен теистичен аргумент - като този на Крейг - отколкото като изолиран, независим аргумент. За целта на критиката към оригиналната статия, по-нататъшните възражения на Колинс няма да бъдат разглеждани тук, като за тях ще бъде написана друга статия.



По отношение на оригиналната статия, авторът изглежда завършва с 2 разновидности на телеологическия аргумент: първият аргумент е свързан с не-вероятното възникване на живот в нашата вселена, докато втория аргумент е обвързан с необичайно подходящото място, което ние заемаме в нея. В началото авторът отбелязва, че едно от доказателствата за съществуването на Бог е "съществуването на живота сам по себе си"; и ако вероятността за появата на живот в необятното космическо пространство е достатъчно ниска, то "от къде се е появил този живот"? Съществуването на създател може би ще предостави отговор на този въпрос. Но какви са твърденията, които биват приведени в подкрепа на основната теза? 
 

• Наблюдението, съгласно което "светът е пълен с живот - живи същества има навсякъде"
• Неуспехът на някои от по-ранните натуралистични теории за зараждането на живота ("теорията, че животът се е зародил от само себе си преди милиони години")
• Твърдението, че някои базови биологични структури са твърде сложни ("проста единична клетка" и "протеиновата молекула") за да бъдат "несъздадени", резултат от случайни процеси
• Изчисленията на френския математик Льо Камп, съгласно които "вероятността да се самообразува дори една протеинова молекула е 10 на степен 234 милиарда години")
• Комплексността на ДНК молекулата и невъзможността подобна структура да възникне случайно ("трябва да е създадена от някакъв невероятно развит интелект, някъде в друга част на вселената") 

Преди да разгледаме поотделно тези твърдения, ще отбележим, че тезата съгласно която даден вид доказателство придава правоподобност на дадена хипотеза когато е съвместимо с нея притежава спорна философска стойност, както е видно от примерите на Соубър. Съществуването на живот във Вселената вероятно придава известна вероятност на хипотезата за съществуването на Бог, и това би трябвало да промени в определена степен равнището ни на увереност в нея, но отново, този факт не може да бъде изключен от множеството на останалите твърдения. Съществуването на живот е съвместимо и с други хипотези, от различни религии и обяснения за съществуването като един колосален факт. Например, съгласно една от тези хипотези, животът е част от една по-обща симулация на множество светове. Създателите й може да са включили тази опция по различни причини - прагматически, исторически, естетически, и т. н. Може би се опитват да пресъздадат историята на предшествениците си, за да избегнат опасност, която е довела до изчезването на последните, и би могла да се повтори в бъдеще. Но означава ли това, че трябва да вярваме в хипотезата за симулацията? Освен ако не разполагаме с допълнителни причини, отговорът изглежда е неутвърдителен. Изглежда разумно да вярваме в това, че не сме част от подобен сценарий, при липсата на убедителни причини за допускане на противното. Следователно, оставен настрана, фактът за съществуването на живот във Вселената не е достатъчен за да приемем хипотезата за истинна. 



Понякога проектите, свързани с изследването на произхода на живота, биват категоризирани като част от "натуралистичната програма" - съвкупността от допускания, съгласно които животът притежава изцяло естествен произход, като намесата на свръхестествени сили е изключена от начало. С риск да бъдат обвинени в догматизъм, учените в подобни проекти принципно нямат голям избор, защото някои от основополагащите научни презумпции са аналогични с тези в космологията: предоставяне на научно обяснение (причинно-следствена връзка) между събитията, довели до появата на животът във Вселената може да се окаже непосилно или поне еднакво трудно колкото предоставяне на обяснение за това какво е довело до -  какво се е случило "преди" (ако въобще може да се каже, че употребата на този темпорален термин е смислена в този контекст - Големият взрив. Това е вярно още преди да започнем да обсъждаме потенциална свръхестественна намеса, което показва и необходимостта от търсене и установяване на обяснение, което се съдържа в рамките на естествения свят. Но трябва да се отбележи, че дори и свръхестественото обяснение ще трябва да включва подобен елемент, за да бъде възможно класифицирането му като научно. Това е причината поради която всяко отхвърляне на натуралистичните обяснения и липсата на алтернативно обяснение е крайно недостатъчно за подронване на правдоподобността и финалната цел на "натуралистичната програма". Естествено, типичните въпроси следват дори и този процес - ако нямаме правдоподобно причинно-следствено обяснение за появата на животът, длъжни ли сме да приемем свръхестествените ""обяснения"? Каква част от тях може да бъде тествана и потвърдена, и каква част от тях ще бъде оставена за теологически спекулации по отношение на целите, които Бог е притежавал в актът на създаване на живот? Как тези свръхестествени хипотези могат да бъдат отхвърлени и какви са критериите за фалсифицируемостта им? 



Горните забележки включват някои общи, генерални критики на идеите, за които авторът намеква. Но вероятно по-значимата част от настоящата критика се състои в разграничението между два вида обяснение, които могат да бъдат приложени към съответния въпрос: механистично (каузално) обяснение и телеологично обяснение. Например ако д-р Уотсън реши да си направи чай в един приятен слънчев следобед, той трябва да извърши няколко елементарни операции, някои от които са свързани с нагряване на водата за чая. Един учен успешно би успял да опише последователността от физико-химични явления които са необходими за да може това да се случи. Подобно описание представлява механистичното, причинно-следствено обяснение на поредицата от стъпки, необходими за получаване на крайния продукт. В същото време, подобно описание е крайно неподходящо по отношение на намеренията, които добрият доктор притежава при приготвянето на напитката. Доктор Уотсън съзнателно решава, че желае да консумира тази напитка, и като съзнателен агент, той притежава цел, и извършва съответните действия за постигането й. Обяснението в този случай трябва да бъде предоставено с термини, свързани с желанията и целите на съответния агент. И докато подходящия въпрос за първото обяснение е "Как?", то за второто въпросът вече е "Защо?"; освен ако изрично не се интересуваме от целите, поради които агентът е решил да предприеме някакво действие, то всеки въпрос остава обвързан с каузалното обяснение за действията на този агент.⁴ Това е причината, поради която въпросът "От къде се е появил животът?" е също толкова актуален за теистът. Освен ако последния не предостави някакво каузално обяснение, ситуацията се оказва патова; не само учените, но и теистите са в неведение за произхода на живота, и както вече споменахме, именно защото е необходимо обяснение, което (по дефиниция) не може да бъде теологическо. Следователно, отговорът "Произходът на живота е свързан с действията на интелигентен създадел", независимо дали е верен или погрешен, е отговор на друг въпрос, изцяло отделен от този вид въпроси и отговори, който теистът задава и очаква от скептичната страна.   



Налице е неприятната възможност горното разграничение да породи известно объркване. Ако единственото, което обхваща смисъла на каузалното обяснение е предоставяне на поредица от антецедентни събития, които водят до даден резултат, то множество ментални явления също биха били напълно обясними единствено чрез каузално обяснение. Например, решавам да повдигна ръката си за да достигна чашата с вода. Част от каузалното обяснение в случая ще включва фактът, че съществува известно време преди сигналът за това ми намерение да бъде процедиран в една сложна система, в която се намесват не просто моторната система и мозъчния кортекс, но и изчисления, касаещи силата която трябва да бъде приложена, както и количеството на водата и материалът, от който е изработена чашата. Но е очевидно, че дори и подобно обяснение се опира пряко върху физико-химичните свойства на обектите, с които се осъществява досег и взаимодействие; това означава, че каузалното обяснение трябва да включва в себе си връзката между дадено явление и природните закони, които са актуализирани в съответната ситуация. Така например, въобразими са различни светове с различни актуализирани природни закони, но при предоставянето на каузално обяснение винаги ще се изхожда от един и същ принцип, съгласно който поредицата от събития в дадено явление се описва чрез връзката между явлението и законите. По тази причина, каузалното обяснение винаги ще включва директна препратка към природните закони и регулярности, които обуславят дадено природно явление.     



Свръхестествените обяснение не са единствения вид обяснения, които не могат да бъдат съвместени с "натуралистичната програма". Всяко натуралистично обяснениe, което внася нови неизяснени елементи и много повече въпроси без изгледи за отговори е силно проблематично. Подобни примери включват хипотези за произхода на живота като тази на Фред Хойл и Чандра Викрамасингх, съгласно която животът е възникнал благодарение на организми, които поначало са се развили на благоприятно място в междузвездното пространство, като на по-късен етап са попаднали на Земята. Сходна история разказват и поддръжниците на хипотезата за панспермията (известна още като "кометна панспермия"), като Карл Сейгън и Лесли Оргел, според които някаква интелигентна форма на живот може да е инициирала зараждането на животът на Земята посредством изпращане на необходимите организми чрез комета или метеорит. Но по подобие на сценарият с неръководената панспермия, както и хипотезата на Хойл-Викрамасингх, недостатъкът е един и същ: не разполагаме с обяснение за съществуването на първоначалните организми, или интелигентната форма на живот, която се опитва да експериментира с първите. Какво обяснява тяхното възникване? С други думи, подобни сценарии просто изместват оригиналния въпрос и създават други затруднения, и нови мистерии за разгадаване.    



В следващата част на критиката ще разгледаме формализирана версия на аргументът, наред с отговор за останалата част от гореизложените твърдения, който авторът привежда в подкрепа на тезата си, но междувременно - и във връзка с твърденията за експериментите на Пастьор и Реди - следната статия съдържа по-завършен исторически очерк на описаните събития, както и някои неспоменати в оригиналната статия факти за напредъкът в областта на органичната химия. Следните пасажи са релевантни за текущата дискусия: 



"[...] между живата и неживата материя на химично ниво – няма непреодолими граници. Това бил първия голям успех на теорията за абиогенезата (произхода по естествен път на живото от неживото). Учените разбрали: въпреки, че прякото самозараждане на живи същества е невъзможно, живота може да се появява постепенно в резултат на дълга химична еволюция. От тогава (и до ден днешен) усилията на учените са насочени в търсене на доказателства и развиване на тази хипотеза. Що се отнася до идеята за изначалността на живота, днес тя, практически няма поддръжници, тъй като нашите знания за Вселената са вече достатъчни, за да разберем, че на първите етапи в нейното развитие, синтеза, дори и на най-простите органични съединения е бил невъзможен. Третият вариант – божествено сътворение – няма никакви проверяеми следствия (доколкото [Бог] може да предаде на сътворения от тях живот всякакви свойства, за които ние нищо не можем предварително да знаем) и не предлага никаква изследователска програма.


Затова този вариант – не е научен, и чисто и просто – не е интересен за учените. Все пак на учените би им се наложило да се отнесат към него по-сериозно, ако биха били получени строги доказателства за несъстоятелността на теорията за абиогенеза. Тази теория, за разлика от креационизма, - е научна, т.е. при нея се допуска принципиална възможност за опровержение. Например, ако би се оказало, че органичните вещества действително е невъзможно да се получат от неорганичните (както много са мислели до преди опитите на Бертло и Бутлеров), то ще се наложи абиогенеза да бъде признат за несъстоятелна теория. Но това не се случва. Напротив, с развитието на науката, един след друг се проясняват нови етапи на дългия път от неживата природа към първата клетка."



От критична важност е да се има предвид, че поне един от изводите в този анализ играе основоположна роля в принципното натуралистично обяснение за произхода на живота; последният вероятно е резултат от изключително дълъг и сложен процес, в ярък контраст с хипотезата за мигновената поява на всички живи същества в сегашната им форма, която е в основата на креационисткия митос.   

---

 

  БИБЛИОГРАФИЯ

Robin Le Poidevin, Arguing For Atheism: An Introduction To The Philosophy Of Religion (New York: Routledge, 1996).


1. В случая е подходящо да уточним, че заключението е абдуктивно, а не индуктивно. Вероятно ще бъде още по-коректно да разграничаваме начинът по който формираме представа за това какво обяснява нефункционирането на лампата и най-доброто обяснение за нефункционирането й. Опитът ни - който е базиран на индуктивни наблюдения и съждения - в практиката предоставя няколко алтернативни обяснения за дадено явление, но естеството на съждението, което изразява най-доброто алтернативно обяснение, е абдуктивно. Това е причината поради която абдуктивните съждения са известни и като съждение към най-доброто обяснение (inference to the best explanations). Понятието "абдуктивно съждение" е въведено от Чарлз Пърс, който разграничава три вида съждения във формалната логика: дедуктивно, индуктивно и абдуктивно. 


2. Възражението е от изключително значение, защото съгласно друг принцип, представен от Соубър, "Ако искаме да узнаем дали дадено наблюдение предоставя подкрепа за дадена хипотеза, трябва да се запитаме какви са алтернативните хипотези. За да бъде възможно наблюдението да предоставя добра подкрепа за хипотезата, тази подкрепа трябва да бъде достатъчно силна и да превръща останалите хипотези в по-малко правдоподобни спрямо наблюдаваното."


Това означава, че дори и ако Колинс е прав за ASUH, друга хипотеза може да бъде еднакво вероятна или по-вероятна спрямо наблюденията (в случая, фината настройка на Вселената). Неговият анализ разграничава вероятностите единствено между две хипотези, но не и между останалите възможности, както е видно и от неговият хипотетичен пример за разходката в планината при която той попада на скален надпис "Добре дошъл на тази планина, Робърт Колинс". Той твърди, че ако единственото алтернативно обяснение за наличието на тази находка е присъствието на брат му, то хипотезата съгласно която надписът е крайният продукт на случайни и безцелни природни явления е по-малко вероятна от хипотезата, съгласно която брат му е оставил съобщение. 


Колинс е прав. Ако това беше единственото правдоподобно алтернативно обяснение, то би било абсурдно да приемем хипотезата за случайността на надписът. Но неговият пример просто не обхваща множеството от различни обяснения за съществуването на Вселената, които съществуват в други религии или дори в отдавна забравени или изчезнали митологични истории. Можем да прибавим към това множество и изцяло философските обяснения за битието. Но може би е възможно да формулираме твърдението на Колинс по друг начин: все пак, Вселената е продукт на интелигентен разум или не е продукт на интелигентен разум. Тук отново се връщаме към възраженията за аргументът на Крейг (kalam аргументът).   



3. Mary-Jane Rubenstein, Worlds Without Ends: The Many Lives of the Multiverse (New York: Columbia University Press, 2014), p. 30.



4. Разграничението води до значително опростен модел на обяснение, най-вече поради фактът, че немският философ Карл Густав Хемпел (1905-1997) предлага обяснителна схема, в която въпросите във вида "Защо...?" могат да получат научно обяснение; например, химикът може да обясни защо натрият придобива жълт цвят при нагряване; биологът може да обясни защо някои заболявания са наследствени; астрономът може да обясни защо слънчевите затъмнения се наблюдават на определени дати. Според Хемпел, това се осъществява чрез дедуктивен аргумент, предпоставките на който представляват научното обяснение, като това включва конюнкцията на природните закони и общите факти (explanans). Изводът е просто твърдение за феноменът (explanandum), подлежащ на обяснение. Общото между двата модела е, че се извършва препратка към поне един природен закон, макар че в схемата на Хемпел съществуват и изключения: например, ако попитаме защо даден град е винаги обхванат в черна мъгла, обяснението може да гласи, че това се дължи на полюцията от автомобилите в града. В това обяснение не фигурират никакви природни закони.   

Приятелю. Поинтересувай се от законите за информацията и устройството на живата клетка. Може би ще ти помогне да се занимаваш с безполезната антинаука за еволюцията. която е физически невъзможна. Не си губи времето с глупости, а търси истината.