Едно от твърденията на авторът е, че изчисленията на френския математик Камп, съгласно които "вероятността да се самообразува дори една протеинова молекула е 10 на степен 234 милиарда години" демонстрират не-вероятността една сложна структура като протеиновата молекула да възникне "спонтанно". Но както вече стана ясно в предишната част, скептикът е изцяло готов да се съгласи с твърдението, че подобна структура може да възникне в резултат от множество последователни процеси, и че тезата за случайното възникване е straw man аргумент. Все пак, дали цитираните изчисления са верни? В един от трудовете си, Джон Хик критикува твърденията на Камп. Съгласно тезата на математикът: 



"напълно невъзможно е да бъде предоставено научно обяснение на всички събития, свързани с Животът, развитието и прогресивната му еволюция."¹



Веднъж щом излага това твърдение, Камп решава да приеме, че обяснение за съществуването на Живота е възможно единствено и само чрез постулирането на "паранаучен антислучаен фактор", без когото "цялата ни подредена, жива вселена, е неразбираема". След това продължава с изчисленията си за вероятността да възникне една протеинова молекула като резултат от случаен процес. В изчисленията си, той приема, че една протеинова молекула е съставена от приблизително 2000 атома, като съставните атоми са само два вида. В действителност, минималният брой на съставните атоми е 4 (въглероден, кислороден, водороден и азотен). Опирайки се на по-стари изчисления, той достига до единица, следвана от 243 нули. В следващия пасаж, Хик предоставя обяснение за погрешността на този резултат: 



"Недостатъкът на този аргумент е добре обяснен от Уолъс И. Мейтсън. Вероятността за която Камп пише е вероятността дадена протеинова молекула да бъде сформирана изневиделица чрез случаен процес, като резултат от произволното разпределение на атомите. Вярно е, че съществува вероятност от астрономически порядък срещу мигновеното образуване и комбинация със съответните вътрешни пренареждания на повече от 2000 атома, водещо до появата на протеинова молекула. Но това не е обяснението, което се предполага за истинно в естествените науки."



Тезата на Мейтсън гласи, че "протеиновата молекула е резултат от много голям брой последователни фази на синтезис, започвайки с по-елементарни съставни компоненти." Следователно, вероятността за появата на протеинът не е равна на вероятността, която Камп изчислява, а е "произведението от вероятностите на условията, позволяващи на поетапния синтез да бъде реализиран чрез последователни фази". Хик продължава със своя анализ: 



"И както Мейтсън отбелязва по-късно, не разполагаме (и не е особено вероятно някога да разполагаме) с достатъчно сравнителна информация за условията на различни етапи в историята на планетата ни, и на други сравними планети, за да можем да заключим каквото и да е по отношение на честотата, и следователно вероятността с която отделните етапи от образуването на протеинът се реализират в съответните ситуации.



Макар и Камп да не го споменава в книгата си, значително количество химически и биохимически изследвания са насочени в посоката на първоначалното образуване на протеините и другите съставни компоненти на еволюиращия живот, нуклеиновите киселини."²



Първият извод на Хик е, че подобни изследвания загатват за правдоподобността на обясненията, свързани с "капацитетът на молекулите да се самоорганизират". Вторият му извод е, че "аргументът на Камп е [в общи линии] несъстоятелен".



Неприязънта на теистите спрямо шансът и случайността не е особено оправдана. Няма логически противоречия в тезата, съгласно която Бог би използвал елементи на случайност и произволност в природата за да постигне дадена цел. Всъщност отпадането на случайни елементи притежава сериозни импликации за предполагаемата свободна воля, която характеризира поведението на хората и техните действия, както и моралната им подсъдност. Ако случайността бъде премахната от светът и явленията в него, резултатът ще бъде един изцяло ригиден, детерминиран свят. От друга страна, регулярността и случайността в природата биха могли да съществуват съвместно. Ако въпреки това сметнем, че даден артефакт е твърде сложен за да бъде дело на случаен процес, вероятно ще бъде необходимо да предоставим критерии, които разграничават процесите, при които случайността има водеща роля, и процесите, които биха били обяснени най-добре посредством постулирането на създател и дизайнер.



Авторът твърди, че "експертите в теорията на вероятността казват, че ако вероятността нещо да стане, да се случи каквото и да е - ако е по-голяма от 10⁵⁰, никога няма да се случи, никъде във Вселената, независимо от това колко време ще мине." Това всъщност е само едно от множеството му твърдения, които не са подкрепени от никакви препратки към въпросните "експерти в теорията на вероятностите", като една от причините е, че в действителност не съществува отсечна точка - поне не в стандартния вероятностен интервал (рационалните числа между 0 и 1), която да отделя невъзможните от възможните събития. Подобно правило (или закон) би било изключително полезно за гореспоменатите експерти, както и широко приложимо във физиката, химията, биологията и др. естествени науки. Подобно правило би било особено полезно и при определянето на произходът на обекти и структури, които могат да бъдат характеризирани с висока функционална комплексност, по подобие на примерите, които авторът предоставя (ДНК и протеиновата молекула). Но дали все пак не съществува такова правило/закон в теорията на вероятностите? И ако отговорът е утвърдителен, как този закон се съвместява със спекулациите на креационистите и ID пропонентите? Дали авторът, макар и случайно, не е попаднал на интересна и подкрепяща аргументите му идея?  



Опитът да бъде въведена минимална вероятностна стойност, която да послужи като отсечна точка при определяне на вероятността, която определен тип събития притежават е дело на френския математик Емил Борел. Неговите усилия се характеризират с предоставянето на подобен инструмент, който да бъде достъпен не само на физиците и останалите учени, но и на широката общественост, която не притежава детайлни математически познания. Проектът му започва с публикуването на книгата Le Probabilites et la Vie (1943), последвана от Probabilite et Certitude (1950). И двете книги могат да бъдат определени като "поп-наука"; формат, близък до популярните трудове на съвременни автори като Ричард Докинс, Лорънс Краус и Шон Керъл; неакадемично разглеждане на специфична тематиката, в този случай свързана с теорията на вероятностите.



Другата цел на Борел е да предостави няколко примера за онзи тип разсъждения, с които даден учен би могъл да установи минимална вероятността стойност, под която вероятността за реализирането на дадено събитие е неглижируемо ниска.³ Използваният в тази насока аргумент (в Глава 3-та на Le Probabilites et la Vie) не може да бъде класифициран като закон или теорема, защото се предполага, че трябва да бъде приложим само в определен физически пример, и следователно не е универсализируем.        



Едно от объркванията на авторът е свързано с разликата между шанс и вероятност. Ако с p e обозначена вероятността дадено явление да се реализира, то шансът O изразява осреднената стойност на очакваните успешни изходи от множеството опити, предвид всеки съответен неуспешен опит. И така, на високите шансове съответстват високи вероятности, докато на ниските шансове съответстват ниски вероятности. Но това е отчасти видно и от навикът на креационистите да заявяват (както и в оригиналната статия), че всяко събитие, чийто шанс за реализиране е 1 към 10⁵⁰ притежава нулева вероятност. Ако вероятността за реализирането на подобно събитие е нулева, то реализирането на събитието е невъзможно. А каква е стойността на p?



След като имаме предвид, че изразът за връзката между шансът едно събитие да се случи и вероятността събитието да се реализира е



(1) O = p / (1 - p)



като с O е обозначен шансът, а с p съответната вероятност, то същинската предполагаема вероятност, която служи като отсечна точка е 



(2) p = O / 1 + O



Ще ни бъде полезно да припомним, че



(3) 1 / aⁿ = a^-n

 


Резултатната вероятностна стойност действително изглежда неглижируема (p = 10^-51), но не е равна на нула. Събития с подобна вероятностна стойност се случват доста често и съвсем не са учудващи: например, вероятността да се падне която и да е страна при подхвърлянето на голямо зарче с 10 страни e 1/10, но при 51 опита, всяка отделна поредица от подхвърляния притежава вероятност (1/10)⁵¹; 1/10⁵¹, или 10^-51. Този предполагаемо невъзможен резултат се оказва напълно допустим. Оттук следва, че разполагаме с контрапример срещу твърдението, съгласно което "ако вероятността нещо да стане, да се случи каквото и да е - ако е по-голяма от 10^-50, никога няма да се случи."    



Причината, поради която не съществува минимална числова стойност в трудовете на Борел е, че той се фокусира върху постулирането на "единствения закон на случайността", като кратка версия на изводът му, че събития, които притежават много ниска вероятност, са невъзможни. Гореспоменатият аргумент от Глава 3-та е следния: 



Когато представихме единствения закон на случайността - "събития, чиято вероятност е достатъчно малка, никога не се реализират" - не скрихме липсата на прецизност, която характеризира това твърдение. В някои случаи не е възможно да бъде изпитвано съмнение; такъв е сценарият с възпроизвеждането на всички трудове на Гьоте от машинописец, който не знае немски и изписва произволни символи. Между този някак екстремен случай и случаите в които вероятностите са много ниски, но все пак такива, че реализирането на съответното събитие не е невероятно, съществуват много междинни случаи. Ще се опитаме да определим възможно най-точно кои вероятностни стойности трябва да бъдат считани за неглижируеми при определени обстоятелства.



Видно е, че изискванията по отношение на степента на несъмненост, наложени върху единствения закон на случайността ще варират в зависимост от това дали имаме предвид научна несъмненост или несъмненост, която се явява достатъчна в обстоятелствата на всекидневния живот.



Изводите от аргументът по-горе, са два: (a) дори и подобна минимална вероятностна стойност да съществува, нейното наличие трябва да бъде преценено по различен начин във всеки отделен случай, и (b) не съществува една-единствена стойност, която да отдели класът на всички физически и статистически възможни събития от класът на всички невъзможни физически и статистически събития, нито пък закон или теорема, които могат да бъдат използвани за установяването на отсечна точка във всички ситуации.⁴



По-съвременен опит за разграничение между обектите, които са резултат от ненасочени естествени процеси и преднамерен дизайн представлява т. нар. "филтър за установяване на дизайн", дело на американския математик Уилям Дембски, виден член на Институтът за Дизайн/Институт за открития (Discovery Institute), прочул се около участието си в процесът в Доувър през 2005. Тезата на Дембски е, че отхвърлянето на дадена хипотеза за случаен резултат може да бъде осъществено чрез определянето на изключително малки вероятности за хипотезата. Той е запознат с недостатъците в проектът на Борел, като идентифицира две попълнителни затруднения с неговата теория: класифицирането на не-вероятните събития с какъвто и да е статистически модел като невъзможни, и липсата на определена стойностна мярка, спрямо която да бъдат определяни малки вероятности за разграничение между случайност и неслучайност. В опит да избегне тези слабости, обяснителната схема на Дембски съдържа три отделни обяснителни механизма - регулярност (събитие със значителна вероятност за реализиране), шанс (случайно събитие) и дизайн (функционална целенасоченост). Причината за анализът на дизайнът като отделен и допълнителен режим на обяснение е, че по този начин бива елиминирана импликацията, съгласно която в основата на даден процес се намира интелигентен дизайнер. Разбира се, както и Дембски осъзнава, изключването на първите две алтернативи може да означава единствено, че процесът е дело на умишлените действия на някакъв интелект, но за да прикрие негативните конотации на терминът, Дембски обосновава своето решение чрез няколко примера за "маскиране" на целенасочени действия посредством регулярност и случайности, което означава, че дизайнът действително е съвсем различна опция. И така, дизайнът в текущата рамка изключва останалите алтернативни обяснения. Този "обяснителен филтър" може да бъде илюстриран чрез следната диаграма: 



   

Когато дадено събитие E бива "филтрирано" през този механизъм, първият въпрос пред нас е дали E e събитие с висока вероятност. Ако E се дължи на регулярност, то неговата вероятност е висока, и то е обусловано от наличието на детерминистични закони. Пример за подобно явление е приливът на океанската и морската вода. Предвид физическите закони, които обуславят това събитие, вероятността му е толкова висока, че може за всякакви практически цели да бъде приета за единица, и принципно ние не го разглеждаме като вероятностно твърдение. Ако събитието не може да бъде отдадено на регулярност, то преминаваме към следващия обяснителен режим, случайността. Като пример за случаен процес можем да представим подхвърлянето на стандартно зарче, а пример за дизайн предоставя самия Дембски - криптографията.



Важен компонент от обяснителната схема е т. нар. "спецификация". Събитията, които притежават ниска или "средна" вероятност, и при които отсъства спецификация, биват отдадени на случайност. От друга страна, ако едно събитие притежава ниска вероятност, но наред с това е налице и предварително зададен модел - или спецификация - е резултат от целенасочен процес. Можем да илюстрираме тази идея чрез пример с развлекателната игра "Дартс". Ако един играч успее да уцели центърът на мишената 50 пъти подред, едва ли бихме отдали това на случайност. По-правдоподобното обяснение е, че играчът притежава завидни умения. Но ако същият играч уцели произволно място по стената и след това наложи мишената така, че сякаш е успял да уцели центърът й, то не бихме заключили, че този резултат се дължи на умения. И разликата между тези две ситуации е, че в първата е налице условие, което служи за отделянето на случайност от целенасоченост - мишената трябва да присъства върху стената преди играчът да започне да играе. 



И трите обяснителни режима са взаимоизключващи се алтернативи. Ако не можем да отдадем E на шанс или случайност, то събитието се дължи на регулярност или дизайн. Според Дембски, тази схема е йерархична, като на върхът й винаги се намира регулярността, а в краят й е дизайнът. Обяснението на E, следователно, винаги протича последователно, най-напред с регулярността като отправна точка, и дизайнът като финална точка. Дембски също така отбелязва, че за предпочитаемостта на дадено обяснение не трябва да се съди по ходът на разглеждане в схемата му. Отдаването на приливите на регулярност не се дължи на фактът, че считаме един обяснителен режим за по-добър от останалите, а на характеристиките на филтърът. Този факт е съвсем различен от фактът, че регулярност е най-доброто обяснение за приливът. 



Различни критики биват отправени към предложената схема и идеята за "обяснителен филтър". Ще се концентрирам над предложените от Масимо Пилучи (PhD, Философия), Джеймс Брадли (PhD, Математика) и Уесли Елсбъри (член на NCSE - National Center for Science Education), а за по-добре запознатите с теорията на вероятностите ще препоръчам разглеждане на критиката на Елиът Соубър (PhD, Философия), която е значително по-комплексна от дотук споменатите. Основните затруднения, които отделните критици отбелязват, са следните: 

• Дембски никога не предоставя вероятностна стойност, която да отдели събитията с минимална вероятност и предварително установен модел, което да направи възможно разграничението между събития, чиято първопричина е случайността, и събитията, които са целенасочени. Неговият математически подход включва изчисляване на произведението от величини, чиято релевантност не е изяснена, което превръща изразът му в ad hoc решение. Въпросните стойности включват броят на елементарните частици във видимата вселена (10⁸⁰), максималният брой на преходите от едно физическо състояние в друго физическо състояние за една секунда (10⁴⁵), и възрастта на Вселената в секунди (10²⁵). Резултът от произведението е колосалната стойност 10¹⁵⁰. Ако даден естествен процес се доближава до тази стойност, то последният по всяка вероятност не се дължи на случайност или регулярност. Уви, поради произволно подбраните стойности в изчислението, тази стойност не е особено полезна.
• Дембски използва горната стойност за да покаже не-вероятността за възникването на няколко биомолекулярни структури, една от който включва т. нар. "флагелум". Предполагаемо, нередуцируемата комплексност на подобна структура (идея, разпространена от един от колегите на Дембски, а именно, Майкъл Бихи) изключва шансът като обяснение за съществуването й. Въпреки това, подводният камък в случая се оказва едно универсално прието възражение, споменато от Пилучи и Брадли: Дембски не взима предвид наличието на  естествен процес като естествения подбор; един от основните механизми на биологичната еволюция. В обяснителната схема на Дембски, естественият подбор трябва да бъде смятан за регулярност, така че хипотезата за интелигентен дизайн не може да бъде приета след като съответното събитие принадлежи в различна категория. Освен това, филтърът не изключва подобен механизъм като вариант за обяснение.
• Преди да разгледаме следващата критика, отправена от Елсбъри, най-напред ще изясним два вероятности аспекта на едно множество от събития. Когато две събития са взаимоизключващи се, едното събитие със сигурност няма да се реализира при реализирането на другото събитие. Например, когато едно стандартно зарче при подхвърлянето си покаже тройка, от това следва, че не се е паднала двойка или петица. Тези събития са логически несъвместими помежду си, като всяко от тях представлява възможен резултат от дадено подхвърляне. Обяснителните режими в схемата на Дембски притежават същата характеристика помежду си; те са логически несъвместими. Авторът на обяснителната схема споменава това в началото. Но наред с несъвместимостта на събитията в дадено множество, друга характеристика е и тяхната изчерпателност. Връщайки се към примерът със стандартния зар, цифрите от 1 до 6 описват всички възможни стойности, които биха могли да се паднат при подхвърляне. Резултатите от подхвърлянето му могат да бъдат изброени по следния начин: S = {1, 2, 3, 4, 5, 6}, където S е статистически термин, известен като пространство на елементарните събития. В S са включени всички възможни резултати от даден експеримент, които дадено събитие би могло да притежава. S изчерва всички логически възможни изходи от подхвърлянето на зарчето. S ще изглежда различно за различните вероятностни сценарии (зар, монета, рулетка, и т. н.) Дембски твърди, че трите алтернативни обяснителни режима изчерпват видовете обяснение. Но Брадли демонстрира, че е възможно да бъде предоставен по-добър филтър със сходна цел, като за целта (a) събитие, което е статистически неразличимо от едно произволно събитие бива класифицирано като случайно; (b) събитие, което съответства на естествен процес може да бъде отдадено на регулярност; (c) ако събитието съответства на сродни събития, които са дело на целенасочени действия, то и първото събитие може да бъде отдадено на интелект; (d) всяко събитие, което не се вмества в останалите категории е класифицирано като събитие с неизвестна причина. Очевидно е, че в този филтър, трите обяснителни режима не изчерпват пространството на елементарните събития, за разлика от схемата на Дембски. Това е положително качество на новата схема, защото ситуациите в които наличните доказателства не позволяват финална преценка са твърде чести. Филтърът на Дембски ни принуждава да изберем един от вариантите, дори и когато не разполагаме с достатъчно данни.
• Едно възражение срещу филтърът на Дембски може да бъде формулирано по следния начин: дори и в дадена ситуация да наблюдаваме ефектите на все още неизвестен естествен закон, съвсем не следва, че това действие трябва да бъде отдадено на дизайн, защото е напълно възможно по-късно да бъде установен статусът на този закон. Вярно e, че условията на обяснителния филтър ще идентифицират подобен ефект като дело на интелект - поради ниската вероятност и наличието на предварително зададен модел (спецификация) - но въпреки всичко, ефектът ще бъде дело на неустановеният закон. Това е първото възражение на Брадли, който подкрепя разсъжденията си с алгоритмичния пример за конструиране на триъгълник на Сиерпински. Генералното следствие от този пример е, че не всички хипотези свързани със случайността могат да бъдат елиминирани чрез обяснителния филтър, защото винаги съществува възможността да съществува подобна хипотеза, чието съществуване все още не сме установили.     
• Другата критика на Брадли е свързана с една по-обща забележка, която споменах по-рано; възможно е даден интелект да процедира с плановете си посредством случайни процеси, така че ригидната функционалност на обяснителния филтър не може да включи тази особеност в конструкцията си.

       


Следващото твърдение на авторът е свързано с един от небезизвестните откриватели на спиралния модел на ДНК, английският молекулярен биолог и биохимик Франсис Крик. Според авторът, Крик твърди, че "ДНК молекулата не може да се е появила случайно, дори и за 5 милиарда години" (A), и че "[ДНК молекулата] трябва да е създадена от някакъв невероятно развит интелект, някъде в друга част на Вселената." (B)   



(A) и (B) са две отделни тези. Първата теза може да бъде интерпретирана като идеята за невъзможността на възникването на сложна структура като резултат от т. нар. "спонтанна генерация"; концепция с богато историческо минало. Друга интерпретация гласи, че възникването на подобна структура е не-вероятно, с колоквиалната употреба на терминът "вероятност": например, макар и да е невероятно даден футболен отбор да спечели шампионската титла 6 поредни пъти, и макар и да е невероятно човек да оцелее след падане от 39 етажна сграда, тези събития все пак не са невъзможни, а просто изумителни. Събития като описаните са достатъчно редки и тяхната реализация съвсем не е очаквана, но те все пак са естествени и реализирането им е приемливо. Авторът на оригиналната статия без съмнение изпитва учудване от възникването на ДНК молекулата в този всекидневен смисъл на понятието "вероятно". Но той ни приканва да оценим тезата, съгласно която вероятността за възникването на ДНК като резултат от естествени процеси е неглижируемо ниска, може би дори нулева.



Вероятно най-големият проблем пред (A) като твърдение е, че е част от аргумент. (A) е финална дестинация на аргументацията, или извод. И като всеки извод, този също се нуждае от аргументи и доказателства за верността си. Авторът не е предоставил никакви причини за това да смятаме (A) за истинно твърдение. Ако разчитаме единствено на първата интерпретация, която беше гореизложена в предните редове, то ще трябва да заключим, че колкото и учудващо да е възникването на ДНК молекулата, събитието не е неестествено, и дори е принципно обяснимо. В тази интерпретация на събитието, (A) действително наподобява чудо, свръхестествено явление, но употребата на вероятности в този контекст е изцяло колоквиална и е предимно израз на субективната вероятност на съответния агент, според когото вероятността (A) да е истина е изключително висока. Но ако друг агент сметне, че вероятността (A) да е истина е изключително ниска, това ще доведе до неразрешим конфликт между вероятностни стойности, които не могат да бъдат оценени спрямо обективен стандарт. Следователно, необходимо е интерпретацията на "вероятност" в тази дискусия да бъде заменена с интерпретацията на обективната вероятност (A) да е истина.     



Още една причина за разглеждане на (A) в статистически план е логическата интерпретация на твърдението. От предпоставката, че даден процес е произволен, не следва, че вероятността за реализирането на някой от резултатите му е неглижируемо ниска. Произволният процес се характеризира единствено от това, че изходът му не е предварително известен. За да установим кой от изходите на процесът е по-вероятен, или дали всеки от изходите му са еднакво вероятни, необходимо е да подходим към него посредством статистически методи. 



Когато приемаме (A) за истинно твърдение, следователно, най-правдоподобно е да смятаме, че (A) описва събитие, което е твърде не-вероятно в неколоквиалния смисъл на терминът. Още един начин да изразим учудването си от (A) ще бъде да заявим, че твърдението не може да бъде истинно само благодарение на сляп шанс. И за да уточним какво имаме предвид - което авторът не е изяснил - коректната статистическа формулировка на (A) гласи, че е крайно недостатъчно да бъдат описани естествените процеси, които водят до реализирането на (A), защото събитието изглежда твърде учудващо за да е резултат от природни взаимодействия и случайни фактори, дори и в комбинация с нетривиално продължителни периоди от време. Но някои от критиките, насочени към аргументът за фината настройка на Вселената са приложими и в този случай. Проблемът не се корени единствено в липсата на метод за определяне на началната вероятност за реализирането на поредица от събития, които биха довели до появата на ДНК, но и в презумпцията, че подобни изключително не-вероятни събития са дело на някакъв интелект, или водеща нематериална сила (принцип), който оказва съзнателно влияние върху ходът на събитията и съпътстващите ги причинно-следствени взаимовръзки. Фактът, че фундаменталните физически константи притежават стойностите, които позволяват възникването и еволюцията на съзнателен живот, на продължителното съществуване на звездите и галактиките, и което от своя страна предполага наличието на стабилни биологически структури е факт, който изглежда твърде мистичен и в нужда от телеологично обяснение.  



Класът на събитията, които могат да бъдат групирани като резултат от елемент на "сляп шанс" е известен и под друго наименование  - "съвпадение". Алтернативен термин, който бива употребяван понякога вместо съвпадение е "едновременност", но с този термин е по-ясно времевото измерение, което е част от определението: две или повече събития, които се реализират по съгласуван начин или в съгласуван ред, и наред с това тяхното реализиране е изненадващо. Поради тази причина изглежда разумно ако в разглеждането на първото понятие се съсредоточим над съвпаденията, вероятностната им интерпретация и тяхното значение в темата за не-вероятните събития. Наред с това ще обсъдим принцип, съгласно който "при достатъчно голям брой възможности ще се реализират учудващи събития, който се ръководят единствено от шансове".⁵ Принципът не притежава уникално наименование, и различните автори го въвеждат под различни названия. 



Едно от най-популярните проучвания за значението на съвпаденията е проучването на Diaconis и Mosteller (1989).⁶ В изследването си, те анализират различни методологии и психологически подходи към обяснението на съвпаденията, като разчитат и на по-ранни изследвания включващи връзката между паметта, степента на изненада и възприемането на дадено събитие като съвпадение. Заключението им е, че "съвпаденията се случват в съзнанието на наблюдателите". Ако научното обяснение за (A) включва множество от наслагващи се събития, чиято вероятност е ниска - или прогресивно ниска - то не е учудващо, че вероятността за (A) е възприемана като изключително ниска. Изводът им представлява една важна социологическа забележка, но той е преди всичко отговор на въпроса за това как трябва да разсъждаваме по отношение на (A).



Ако се върнем към примерите свързани с подхвърлянето на стандартното зарче, може би ще забележим едно привидно противоречие: една лесно разпознаваема и интуитивна поредица от хвърляния на 50 ези-та е изключително не-вероятна, и същевременно с това, всяка резултатна комбинация - която ще се реализира при всички обстоятелства - е еднакво не-вероятна. Вероятността да се паднат гореспоменатите страни в поредица от последователни подхвърляния прогресивно намалява, но е очевидно, че една от комбинациите трябва да бъде реализирана, въпреки ниската вероятностна стойност. Лесно разпознаваемите поредици изглеждат по-учудващи спрямо останалите, защото избираме да се фокусираме над тях и практически неглижируемо ниската вероятност за реализирането им. В такъв случай, бихме могли да попитаме защо се фокусираме върху (A)? Защо не се съсредоточим над зараждането на звездите, планетите, бактериите, зебрите? Изброените обекти също са лесно разпознаваеми, но вероятностните съображения за възникването им биват игнорирани и вместо това избираме да разглеждаме (A) смятайки, че точно това събитие е по-специално, макар и да е част от събитията, които свързват останалите обекти. Въпреки всичко, убедителната сила на (A) не трябва да бъде подценявана. 



Относно (B), както и другото твърдение, съгласно което "Фред Хойл открил, че шансовете [за появата на единична клетка], са нула" (C): авторът е объркал априорната вероятност с апостериорната вероятност за появата на клетка във Вселената. Ако вероятността за появата на една клетка във Вселената беше нула, то организми просто нямаше да съществуват и ние не бихме могли да присъстваме за да  отбележим този факт. Априорната вероятност на това събитие, следователно, не е нулева. Грешката е аналогична на тази, която бива допускана в дискусиите за антропния принцип: объркване на вероятността на събитието преди то да се случи и вероятността му след като се случи. Освен това, както (A) така и (C) трябва да бъдат разглеждани спрямо твърдението, което гласи, че - отново по аналогия на дискусиите за телеологическия аргумент - разглежданите събития са се случили само веднъж, и това означава, че разполагаме само с 1 експеримент.  Разбира се, отново липсва препратка към изчисленията, чийто резултат бива представян за достоверен.



Предпоследното твърдение в горния параграф трябва да бъде разгледано по-детайлно. Какво имаме предвид, когато повдигаме възражението за единствения експеримент? Вероятностите за ези или тура при подхвърлянето на неподправена монета или за шестица при подхвърлянето на неподправено зарче са ни известни, защото този вид експерименти могат да бъдат контролирани и наблюдавани в регулирана среда. Можем да повторим експериментите толкова пъти, доколкото позволява възникването на определена симетрия и модел в реализирането им. Но съществуват събития, чиято реализация не може да бъде съпътствана от вероятностна характеристика, поради липсата на необходимата статистическа информация. Приложението на вероятности в подобен контекст е безсмислено, защото не разполагаме с необходимата информация за извършването на оценка, и защото всяко вероятностно присвояване на дадена стойност е изцяло субективно. Подобни събития не могат да бъдат анализирани в контролирана среда, а реализирането им в миналото не може да бъде взето предвид в един стриктен статистически анализ, защото всяко тяхно реализиране във времето (разглеждано като отделен експеримент) се осъществява с различни параметри. 



Пословичен пример за подобно "непроследимо" събитие е определянето на вероятността за съществуването на форми на живот на Марс. Знаем, че голяма част от твърденията отправяни в тази посока притежават спекулативен характер. Някои учени смятат, че не сме в състояние да установим фактите по този въпрос. Други учени са по-оптимистично настроени и очакват появата на нови разкрития около въпросът. Първите прикачват ниска вероятност към твърдението, а вторите - значително по-висока вероятностна стойност. Но тези стойности не са базирани върху статистически данни и изчисления, извършени въз основа на експериментална информация (наблюдения върху повече от една планета с физико-химическите параметри на Марс), и следователно, твърденията на двете групи остават спекулативни. Безсмислено е да се обсъждат вероятности в тази ситуация, и това е вярно и при определянето на вероятностите за възникването на Вселената и ДНК молекулата.



Значително по-сериозно възражение може да бъде отправено към тенденциозното представяне както на Крик, така и на Хойл, като квази-теисти. И двамата обсъждат теориите си за намесата на интелект в създаването на ДНК молекулата и появата на условия за развитие на многоклетъчните организми, но учудването им просто бива употребено в подкрепа на хипотеза, която те биха отрекли. Крик и Хойл са пропоненти на хипотезата за "ръководената панспермия", в която не е постулиран "неограничен интелект", и при постулирането на която двамата явно съвсем не са имали предвид божествата на отделните теистични религии.



Следващото твърдение на авторът касае сложността на клетката, както и предположението, че "Дарвин сам не е вярвал, че това може да се случи чрез естествен подбор..." Това убеждение се дължи на често неправилно цитиран пасаж от Глава 6 на "Произходът на видовете", в който Дарвин пише следното: 



"Да се предположи, че окото, с неговите изключителни способности за фокусиране на различни разстояния, пропускане на различни количества светлина и коригиране на сферичната и хроматична аберация, може да се е формирало по пътя на естествения отбор е, признавам, във висша степен абсурдно."



Но липсващата част е следната



"Ако може да бъде демонстрирано, че съществува някакъв сложен орган, който не може да бъде резултат от множество последователни малки промени, моята теория ще бъде напълно разрушена. Но аз не мога да се досетя за подобен пример." 



Освен демонстрация на научния интегритет на Дарвин, в този втори цитат е посочено и условие, необходимо за фалсификация на еволюционната теория. ID теоретиците, уви, не посочват условия, които биха могли да бъдат използвани за да бъде опровергана тяхната теория.    

Във финалната част на статията, авторът насочва вниманието ни към една (архаична на този етап, поне след Коперски) хипотеза за нашето уникално разположение във Вселената, като за целта споменава “за дизайн на нашите условия за живот.” Ако редица условия не са налице, нашето съществуване би било невъзможно: “ако Земята е 10% по-близо до слънцето, ще изгорим”, и “ако [Земята] е по-далече – ще замръзне всичко на нея.” След като предоставя още няколко забележими примера за специалното място, което планетата ни заема в Слъчевата система, авторът заключва, че подобно космическо устройство със сигурност е дело интелигентен създател. Подобно на останалите телеологични аргументи, този аргумент също е апостериорен.  

 

Както и в случаите по-рано, много от критиките, които бяха насочени към аргументът за фината настройка на Вселената, са приложими и в този случай. Така разглеждан, авторският анализ е тавтологичен, защото отбелязва, че ако условията за съществуването ни не бяха налице, то и ние нямаше да съществуваме. Той е съвместим и с наблюдателният ефект на селекцията; нашето съществуване е съвместимо само с онези вселени, които позволяват развитието на съзнателен живот и на наблюдатели, които да установят фактът на собственото си съществуване. Естествено е в класът на тези обекти да не се намират планети, непозволяващи появята на форми на живот. След като се намираме тук и можем да констатираме този факт, би следвало да очакваме, че условията на Земята са съвместими с фактът на нашето съществуване. Освен това, авторът приема изключително селективен подход при разглеждането на доказателствата, подкрепящи тезата му. Какво бихме могли да заявим за качеството на дизайнът и моралните характеристики на дизайнерът ако в анализа включим и всички известни естествени злини (наводнения, урагани, земетресения, вулканични изригвания), които са съществували милиони години преди нас?

Но хипотезата за “привилигированата планета” действително среща своето дефинитивно предизвикателство веднъж щом осъзнаем, че за теистът, всяка ситуация е съвместима с хипотезата.

 

"[...] ако животът във Вселената се срещаше рядко, теистът би заключил, че Земята (поне!) е била създадена за живот. Ако животът във Вселената се срещаше често, теистът отново би заключил, че

  Земята е създадена с цел да приютява живот. Следователно, без значение дали животът е рядко или често срещано явление, Земята трябва да е била създадена за да поддържа живот."⁷



Нефалсифицируемостта на хипотезата я превръща в универсален теистичен довод, който може да бъде приложен във всяка от описаните ситуации.

 
***

Като специфични версии на различни видове аргументи от естествената теология, всеки от разгледаните дотук аргументи притежава и други разновидности, всяка с различни цели. Споделената им характеристика е, ако трябва да бъде взето предвид мнението на самия Крейг, “[…] тези аргументи водят до една по-обща теистична форма. Ако те се окажат добри, то пантеистичните и политеистичните религии (както и атеизмът) ще бъдат изключени като приемливи варианти, но няма да ви доведат до дадена религия.” Това ни води и до друго заключение, че макар и аргументите да притежават сериозни слабости, по-добрата теистична стратегия действително се явява употребата на кумулативна аргументация, защото нито един от гореизброените аргументи в изолирания си вид не е достатъчен за да ни убеди в  истинността на теистичната хипотеза.  

 

---

БЕЛЕЖКИ



1. Цитиран в John Hick, Arguments for the Existence of God (New York: Herder & Herder, 1971), p. 14. Камп поначало се самоопределя като агностик, но по-късно приема християнската религия. Може да бъде определен като теистичен еволюционист. За него, биологичната еволюция притежава и силен духовен аспект. Развива своя собствена хипотеза за произхода на живота, позната като "телефинализъм". Цитатът най-точно отразява неговите схващания за Бог като необходим обяснителен обект, без когото натуралистичните еволюционни елементи - като мутациите и естествения подбор, както и зараждането на живота - не могат да получат завършено научно обяснение.


2. Ibid., p. 17.
 

3. Първият му пример e свързан с пътната смъртност във Франция - 1:1000000 - преди Втората световна война, като съгласно тези данни едно събитие с вероятност 10^-6 (едно на милион) е статически неглижируемо. След като умножава тази стойност с 10^-9 (единица върху световната популация през 1940 г.), той получава 10^-15; приблизителна оценка за неглижируемостта на дадена вероятност. Стойността 10^-50 възниква в дискусията му на втория пример, свързан с фалсифицируемостта на Нютоновата механика.   


4. Единствената автентична интерпретация, която може да бъде отдадена на "законът на Борел", е интерпретацията на законът му за големите числа. Но този закон често бива представян от креационистите по некоректен начин в опитите им да покажат, че абиогенезата е невъзможна. 


5. Mike Orkin, What are the odds: Chance in Everyday Life (New York: W. H. Freeman & Co, 2000), p. 9. Версията на Оркин се нарича "лотарийния принцип", но както е отбелязано и в статията, наименованията в релевантната литература са различни: "закон за истински големите числа", "принцип на невероятността" и т. н. 


6. Diaconis P., & Mosteller F. (1989). Methods for Studying Coincidences. Journal of the American Statistical Association, Vol. 84, No. 408, (Dec., 1989), pp. 853-861


7. M. Young & Paul K. Strode, Why Evolution Works And Creationism Fails (London: Rutgers University Press, 2009), p. 169. 

Цялата серия глувави антиначуни статии, които дори не можете да коменторате отиват в кошчето поради факта че, няма следствие по-голямо от неговата причина, кото е свъзрано с информационата бариера.

Започнете да мислите преди да пускаее такъв спам. Наука не се прави с чувства, а с разум, честност и наблюдение върху релаността.

Знаете ли колко отделни фунционални единици участват в синтеза на белтъците в клетките и може ли този механизъм да бъде опростен?