"Но осветете в сърцата си Христос като Господар и винаги бъдете готови да се защитите пред всекиго, който ви пита какви са основанията за вашата надежда, като правите това с мекота и дълбоко уважение."
(1 Петър 3:15)


 
Горното послание е насочено не само към [професионалните] християнски апологети, но и към всеки, считащ себе си за носител на Христовата вяра. Стремежът да представиш правдивостта на собствените си убежденията се амплифицира ако човек някога се е отзовавал в подтисническа атмосфера, която репресира правото му да упражнява вярата си. В подобен случай, религиозният човек влага особенно забележими дози патос в собствените си апологетики. Често назрява и един симплистичен, черно-бял нравствен мироглед - вярващият представя доброто и истината, а невярващият я недоразбира или изкривява. Така се раждат два на пръв поглед коренно различни рекурса за човешките ценности и пътят към достигането на ултимативното, "трансцедентното". Без съмнение, горните характеристики са малко или много част от реториката на средностатистическият пост-тоталитарен защитник на религията. В книгата си, г-н Трифонов поставя атеистичните възгледи на масата за дисекции и индиректно се опитва да покаже несъстоятелността на атеистичната нагласа, но доколко успешен е този опит?     Важно е да се отбележи, че контра-аргументите не са насочени срещу историческата акуратност или авторската автентичност на старозаветните писания, а към библейските морални основи, които г-н Трифонов приема за достатъчно адекватни и приложими в  нашето общество. Най-напред ще разгледам състоятелността на един общовалиден етически кодекс, изключващ божественното законодателство и отхвърлящ вярата като предусловие за наличие на обективни морални ценности. В първичната си форма, моята теза ще бъде насочена към защитата на неотносителни морални рамки, значението на отделният индивид и личната му отговорност, както и необходимостта от колективни усилия за изграждането на солидно нравственно кредо. За целта ще използвам понятията етика и морал в по-широкият им смисъл; етиката е теоретична поредица от систематични предписания, които служат за изграждането на индивидуалният морал. Ще бъде въведено и допълнително понятие: морална среда.      В текущия контекст, последното понятие е дефинирано от съвременният английски философ С. Блекбърн:
  "... oбкръжаващата ни сфера от концепции за това как да живеем. Тази сфера определя какво считаме за приемливо и неприемливо, достойно за възхищение  или презрение. Тази сфера определя концепцията ни за благосъстояние и нещастие. Тази сфера определя концепцията ни за дължимото ни и това, което се  изисква от нас в отношенията ни с останалите; формира емоционалните ни реакции, като определя какво е причина за гордост или срам, за негодувание или удовлетворение, и  какво може или не може да бъде простено. Накратко, тази сфера е източник на нашите стандарти - поведенческите ни стандарти."     На пръв поглед, колективната морална среда е зависима от обстоятелствата в които се намира отделния човек. Разбира се, теорията за моралната среда е непълна ако не бъдат взети предвид 21-те фактора, които Блекбърн идентифицира като критични за оттеглянето на божественното от избора на общовалиден морален кодекс. Тези фактори подронват позицията на догматичния морален абсолютист. Твърденията за Бог като единствен източник на морал касаят един от тези фактори, а именно


Смъртта на Бог       "И все пак, влияе ли се моралът от вярата ни? Ако това е така, защо има добри хора, които се считат за атеисти и обратно - хора със съмнителен характер, които наричат себе си християни. Ако атеизмът е истинен, следва че няма морален закон във вселената. Всяко изказване относно морала е или утилитарно или прагматично, субективно. Ако няма Бог, тогава няма и морален закон, валиден за всички, защото за да има такъв той трябва да почива на Разум извън човечеството."     пише Т.Т. в първа глава. И действително, какво различава вярващите и невярващите в действията им? По-начало, вярващите разполагат с допълнителен стимул за извършване на морални постъпки. Спасението на душите им и вечният живот с Бога чрез вярата им в Иисус им дава основания да избират богоугодните морални пътища. Предполагаемо, невярващите нямат подобни основания и това, твърдят опонентите, е причина за произволността на тяхната преценка. Но стремежът към богоугодност не премахва отговорността за последствията от плещите на вярващите. В анализът на историята за Авраам и Исаак, част от "Страх и трепет", Киркегор ясно поставя акцент върху вярата в Бог като елемент на сляпо преклонение пред божественният авторитет. Дълбокото убеждение следователно парализира способността за личностна преценка и отсъждане, защото отговорността се прехвърля върху неведомите пътища господни. Добротата и любовта на Бога към човека се приемат за дадености; Бог е любов. Твърдение, което бива оспорено в "Eвтифрон".      В "Eвтифрон", Платон описва имагинерният диалог между Сократ и религозният пророк Евтифрон. Сократ задава следния въпрос     "Дали благочестивостта e обичана от боговете, защото е добро, или е добро защото е обичана от боговете?"     Философската трактовка на "Евтифрон" заменя благочестивост с морал. И така, ако моралът е предпочитан от боговете заради ценността си сам по себе си, то Бог е лишен от моралния си авторитет, а ролята му бива редуцирана до вестоносец на обективно съществуващи извън него ценности. В противен случай, добротата е това, което Бог сметне за добро, а моралът придобива произволно естество.


За вярващият е абсурдно, че Бог би наредил да се извърши злодеяние, но старозаветните редове съдържат немалко примери като Левит 20:9 и 20:10. Ако пък вярващият възрази, че тези примери се извеждат извън контекст, рискува да намекне, че всяко едно от описаните зверства ("моралният код в божието слово", Т.Т.) е морално оправдано в някакъв контекст.     Подобен сентимент изразява и Достоевски в "Братя Карамазови", илюстриран с всеизвестната фраза на Иван Карамазов - "Без бог, всичко е допустимо". Дълбокото съмнение в способността на човек сам да очертае морални рамки се корени в историята за първородния грях и последвалото пропадане на човечеството. Но липсата на божествен морал не отхвърля възможността за човек да бъде морален и да постъпва правилно, отчитайки добрите последствия за себе си и останалите.


Съществуват няколко етични рекурса, от които би могло да се взаимства и на чиито основи човек да сътвори своят морален компас. Аристотел, например, декларира добрите постъпки за фундаментална част от изграждането на човешкия характер и индивидуален прогрес; ако човек желае да бъде щастлив и проявява постоянност в отзивчивостта си, доброто се превръща в навик, а навикът е най-важен при оформянето на високоморалният статус.


Друга отправна точка са категоричните императиви на Кант; действието X e  основополагащо за опазването на дадена ценност, а неспазването на X e изгубване на моралната цялост. С други думи, ако държа на дадена ценност, определяща естеството на X, то следва да извърша X така, че да удовлетворя съответната ценност.


Трети вариант е утилитаризма, в който човек отсъжда моралната стойност на индивидуалното действие във връзка с последиците му за засегнатите от това действие. Тук включваме не само максимизиране на положителните, но и минимизиране на негативните ефекти от даден акт.


Изброените подходи принадлежат към по-общите категории на ценностната етика (Аристотелизъм), деонтологична етика (предполагаща наличие на морален кодекс, приемаща определени ценности за валидни без оглед на обстоятелствата и игнориране на последствията от действието) и консекутивизъм (в тази категория се причислява и златното правило, постулирано за първи път от представителите на Конфуцианизма, издигащо последствията от дадено действие в най-висш приоритет при отсъждане за или против извършването му). А сега продължаваме с още едно твърдение от книгата на Т.Т     "Хитлер обожавал Ницше и мразел християнството."     Тук ще споменем и ролята на личната отговорност. И до ден днешен виждаме как бивши надзиратели в концентрационни лагери биват арестувани и наказвани за действията си преди краят на ВСВ. Eдва ли съществува по-добър пример за липсата на осъзнатост и безпрекословно подчинение към авторитетът. И докато масовите екзекуции на Сталин, Пол Пот и Мао са всъщност преход от една религия към друга, от един култ към личността до следващия, изначалните мотиви на диктатори като Хитлер и Франко се коренят в дълбока религиозност и нескрито боготворене. В случая на Хитлер, свидетелства за това са      a) Издигането на лозунга K(irche)K(uche)K(Kinder) ("деца, кухня, църква"), рефлектиращ традиционното религиозно схващане за ролята и значимостта на мъжа [над жената]

  б) Подписаният с Католическата Църква конкордат през 1933 г. 

в) Коментарът на П. Гьобелс в "Основен план на нацизмът: Приложение 4 - Гоненията на християнските църкви"     "Фюрерът е дълбоко религиозен, макар и напълно анти-християнски настроен. Той вижда Християнството като символ на разпад. И с право; то е клон на еврейската раса... И двете [Юдаизъм и Християнство] нямат опорни точки дори с животинския елемент, така че те ще бъдат унищожени."

  г) Хитлер в [част от] реч, произнесена на 12/04/1922   "Моите християнски чувства ме насочват към моя Бог и Спасител като боец. Насочват ме към човекът, който веднъж в самотата си, заобиколен от малко спътници, изобличил евреите и показал истинската им същност след което призовал хора да се борят срещу тях и който, Божия истина! бил най-велик не като страдащ, а като боец. В безграничната си любов като християнин и като човек, аз прочетох пасажите, които ни казват как Бог показа мощта си и прогони от Храмът пасмината пепелянки." 

  e) Множеството религиозни алюзии в Mein Kampf ("Моята Борба")   - "Най-много съм научил от йезуитите... Светът никога не е познавал нещо толкова възхитително, колкото йерархичната структура на католическата църква. Много неща от йезуитите аз използвах в нашата партия." (стр. 478)
  - "Съдбата трябва да доведе със себе си възмездие, освен ако хората не я умилостивят навреме. Колко съм благодарен на Провидението, че ме изпрати в онова училище!" (препратка към времето, прекарано във Виена)
  f) Изказване на Хитлер през 1934 г. на среща с епископ Л. Мюлер
  - "Що се отнася до евреите, аз просто продължавам тази политика, която католическата църква провежда вече 500 години, като смята евреите за опасни и ги затваря в гета." (израз на симпатиите, които Хитлер проявява към Инквизицията)     Колкото до Франко, Католическата Църква оказва подкрепата си към него докъм 1960 г. Междувременно, фашистката машина продължава с репресирането и терорът над баските.      Искам да засегна и цялостното недоразбиране към анти-християнската нагласа на Ницше. Както шведско-британският философ и писател А. Бътон отбелязва в документарния филм "Philosophy: A Guide to Happiness", шеста част, Ницше демонстрира ненавистта си към успокоението и финалната утеха, които вярващите намират в християнското учение. Според Ницше, трудностите и нещастието са необходима част от израстването на човек, от достигането на мечтите му. Колкото повече страдаме, толкова повече се доближаваме до обектът, оправдаващ нашето страдание и усилия. За безумецът на Ницше, Бог е и ще си остане мъртъв, защото въпреки последвалата културна разруха и безверие в Западната цивилизация, резултат от отхвърлянето на Бог, овластяването на човека му предоставя нови възможности за придвижване към бъдещето, нови хоризонти за положително развитие и разгръщане на силите му. И последните няколко твърдения от Т.Т., които ще коментирам      "Оказва се, че не моралът е вреден, а неговото отхвърляне"   "Науката може само да спечели от вярата в Бога."   "...атеизмът води към апатия и нихилизъм..."

  Не, не моралът е вреден, а догмата. А догматичните схващания могат да се зародят както на светска, така и на религиозна почва. Колкото до връзката между религия и наука, примерите за репресия на първата над втората включват учени от най-дълбока древност (александрийската математичка Хипатия и жестоката й екзекуция от  християнска тълпа през 415) през Галилео и Ян Хус до противопоставянето на Католическата Църква срещу изследванията на стволови клетки в наши дни. С третото си твърдение допускате, че от събитие A неизбежно ще последват и други, но без да предоставите рационални аргументи за това заключение. Това е добре известната логическа грешка "slippery slope".     И още едно твърдение от книгата      "Само спазването на Божия моралния закон помага на едно общество да твори и да просперира"     В светлината на горните аргументи, смятам това за несъстоятелно. Не съществуват "бързи и лесни" отговори на много от въпросите, които авторът се е опитал да третира със светкавичния замах на художник, който не притежава крайна цел в съзнанието си  и просто шари върху платното, подхвърляйки крилати фрази тук-таме. Вкратце, страхът от наказание поради налагането на "божествен" морал не се транслира в морално поведение, а само и единственно в страх. Моралният човек не е този, който под страх от Бога не убива, а този, който осъзнава цената на човешкия живот и чието осъзнаване  е основната причина да не го отнема.


Разбира се, подобен мироглед изисква родителска отдаденост, култивирането на емпатия, рационалност, желание за образованост и принадлежност към род и култура. Все дейности, които много родители игнорират или тотално отхвърлят, защото е много по-лесно човек просто да прехвърля отговорностите си върху някого или нещо. А последиците са "нихилизмът и обезценяването на човешкия живот" (Т.Т.)