Постинг
02.06.2014 09:04 -
Смисълът на живота
Постът представя есето "The meaning of life", част от поредицата "What does it all mean?" на американския философ Томас Найджъл.
"The meaning of life"
(T. Nigel, 1987)
Все някога ви е хрумвало, че нищо от човешкото съществуване няма значение, защото след 200 години, всички ще бъдем мъртви. Това е учудваща мисъл, защото не е ясно как фактът, че след 200 години няма да ни има означава, че нищо от това което правим сега е без значение.
Идеята е, че се намираме в безсмислено състезание, опитвайки се да постигнем собствените си цели и да придадем ценност на живота ни, но от това би имало смисъл само ако постигнатото е дълготрайно, вечно. Уви, няма да бъде. Дори и ако напишете велико литературно произведение, което да бъде четено векове наред, Слънцето ще угасне или Вселената ще колапсира, а с тях заличени и всички следи от вашите усилия.
От обективно гледище, не бихме могли да се надяваме дори и на малка част от безсмъртието, което нашите прадеди са искали да притежават. Ако нещо от това, което правим има смисъл, то последният трябва да бъде намерен в собствения ни живот.
И всe пак, защо това е трудна задача? Можете да обясните целта на повечето от дейностите с които се занимавате. Работите за да печелите пари и да издържате себе си, а вероятно и вашето семейство. Ядете, защото сте гладни; спите, защото сте изморени; излизате на разходка с приятели, защото ви се излиза; четете вестници за да узнаете какво се случва по света. Ако не се занимавахте с нито една от тези дейности, щяхте да бъдете нещастни, така че какъв е проблемът?
Проблемът е, че макар да са налице оправдания и обяснения за повечето от активностите в нашия живот, малки или големи, нито едно от тях не обяснява целта на живота като цяло - съвкупността от всички събития, успехи и провали, стремения и разочарования. На повърхността, животът като цяло няма смисъл; от гледната точка на външен наблюдател, няма значение дали някога сте съществували. И след като умрете, няма значение дали някога сте били.
Разбира се, вашето преживяване има смисъл за други хора - родителите ви и другите за които сте от значение, но като цяло, тяхното битие също е безсмислено, така че няма значение, че вие сте от значение за тях. Вие държите на тях и те на вас, а това може би допринася към чувството ви за значимост, но вие просто се пресъздавате един в друг. Всеки човек има нужди и интереси, които превръщат определени обекти и хора в значими за него, но цялото е безсмислено.
Но има ли значение, че няма значение? "И какво от това?", бихте казали - "Има значение, че стигам до гарата преди влакът ми да потегли или дали помня, че трябва да нахраня котката. Не са ми необходими други основания за да продължам да живея." Това е напълно валиден отговор, но е ефективен само когато човек не променя перспективата си и не се запитва какъв е цялостния смисъл, защото веднъж щом го направите, ставате достъпен към възможността да осъзнаете безсмислието на вашия живот.
Мисълта, че след 200 години ще бъдете мъртви е просто начин да поставите съществуването си в по-голям контекст, така че целта на по-малките дейности да не изглежда достатъчна - като отговор на един по-голям въпрос. А ако животът ви като цяло притежава смисъл само в зависимост от нещо по-значително? Това означава ли, че вашето битие не е безсмисленно?
Има различни начини да придадете по-голям смисъл на живота. Можете да бъдете част от политическо или социално движение, което променя света към по-добро, в името на бъдещите поколения, а бихте могли просто да предоставите по-добро съществуване на собствените ви деца и техните наследници. Имате възможност да придадете смисъл и чрез религиозен контекст, така че прекараното на Земята време да служи като подготовка за вечността и директния контакт с Бог.
Що се отнася до значението на битието, зависимо от отношенията ни с другите (дори и тези от далечното бъдеще), вече изясних какви са проблемите. Ако нечий живот има значение само като част от нещо по-грандиозно, има ли смисъл да се запитаме какъв е смисълът на по-голямото? Или съществува отговор спрямо нещо още по-голямо или просто няма такъв. Ако отговорът е утвърдителен, продължаваме да питаме за смисъла, а ако е неутвърдителен - спираме да питаме, защото сме стигнали до нещо безсмислено. Но ако безсмислието е приемлива цел за по-голямото, от което е част и нашия живот, защо тогава да приемаме, че съществуването ни като цяло е лишено от смисъл? Защо не е правилно да приемем, че ние нямаме смисъл? И ако това не е приемливо сега, защо да бъде приемливо когато стигнем до по-голям контекст? Защо не сме длъжни постоянно да питаме "Какъв е смисълът на всичко?" (човешката история, смяната на поколенията и др.).
Обръщането към религиозен смисъл на живота е по-различно. Ако вярвате, че смисълът на съществуването ви произтича от удовлетворяването на дадена от Бога цел, тогава не изглежда подходящо да попитате Бог (който е вечен и ви обича) "Какъв е смисълът?". Предполага се, че смисълът е достатъчен сам по себе си, и че не съществува друг смисъл. Оттук се зараждат и други проблеми.
Идеята за Бог е идeята за нещо, което би могло да послужи като обясниение за всичко останало, без да бъде необходимо обяснение за себе си. И все пак, трудно е да се проумее как е възможно да съществува подобно нещо. Ако се запитаме "Защо светът е създаден така?" и ни бъде предложен религиозен отговор, как бихме избегнали следващия въпрос - "И защо това е истина?". Какъв отговор е нужен за да спрем да се питаме "Защо?" веднъж завинаги? И ако сме били в състояние да сложим край на тази поредица от " "Защо"-та ", какво ни е попречило да го направим по-рано?
Същият проблем възниква и ако Бог и неговите цели ни бъдат предложени като ултимативно обяснение за цеността и смисъла на нашето битие. Идеята, че нашите животи служат за изпълнение на божественната цел трябва да им придаде смисъл така, че да не бъде необходимо по-нататъшно обяснение. Човек не трябва да пита "Какъв е смисъла на Бог?", както и "Какво е обяснението на Бог?".
Проблемът ми с Бог като абсолютно обяснение е, че не съм убеден дали разбирам идеята. Би ли могло наистина да съществува нещо, което обхващайки го да придаде смисъл на всичко останало, но което да не се нуждае смисъл за собственото си наличие? Нещо, чиито смисъл не може да бъде обсъждан от вън, защото липсва вън?
Ако Бог ни създава със смисъл, който не бихме могли да разберем, то религиозната утеха не означава много. Бог като абсолютното оправдание и обяснение може да служи като неразбираем отговор на въпрос, който ще тегне над нас завинаги. От друга страна, може би това е цялостния смисъл, а аз просто се провалям в опитите си да разбера религиозните концепции. Вероятно вярата в Бог е вярата в това, че Вселената е разбираема, но не и за нас.
Оставяйки този въпрос настрана, нека се върна към дребномащабните измерения на човешкия живот. Дори и ако животът като цяло е безсмислен, това не бива да ни тревожи. Можем просто да приемем този факт и да продължим да живеем както преди. Номерът е да насочите вниманието си към настоящето и да позволите на оправданията за всяко отделно действие в живота ви и този на другите около вас да достигнат своя завършек. Ако все пак някога се запитате "Но какъв е смисълът да бъда жив?", без значение дали сте ученик, барман или учен, отговорете си с "Няма смисъл. Няма значение дали щях да съществувам или да държа на нещо. Но мен ме има, и това е достатъчно."
За някои, този отговор ще бъде напълно удовлетворителен. Други ще го сметнат за депресиращ, макар и неизбежен. Част от проблемът е, че някои от нас имат неизкоренимата тенденция да се вземат насериозно. Искаме да бъдем значими за себе си "от вън". Ако животът ни като цяло изглежда безсмислен, тогава част от нас не е удовлетворена - частта, която винаги съблюдава действията ни. Немалка част от човешките усилия, особено отдадеността ни към сериозни амбиции вместо към удобство и оцеляване черпят енергията си от чувство за значимост; чувство, че това което правим не е важно само за нас, а има значение и в по-голям контекст. Ако се наложи да се откажем и от това, вятърът вече няма да издува житейските ни платна. Ако животът не е истински, то не е и сериозен, а гробът е финалната цел, и би било абсурдно да се вземаме насериозно. От друга страна, ако не можем да избегнем това, вероятно ще трябва да свикнем с абсурдността. Може би животът е безсмислен и абсурден.
"The meaning of life"
(T. Nigel, 1987)
Все някога ви е хрумвало, че нищо от човешкото съществуване няма значение, защото след 200 години, всички ще бъдем мъртви. Това е учудваща мисъл, защото не е ясно как фактът, че след 200 години няма да ни има означава, че нищо от това което правим сега е без значение.
Идеята е, че се намираме в безсмислено състезание, опитвайки се да постигнем собствените си цели и да придадем ценност на живота ни, но от това би имало смисъл само ако постигнатото е дълготрайно, вечно. Уви, няма да бъде. Дори и ако напишете велико литературно произведение, което да бъде четено векове наред, Слънцето ще угасне или Вселената ще колапсира, а с тях заличени и всички следи от вашите усилия.
От обективно гледище, не бихме могли да се надяваме дори и на малка част от безсмъртието, което нашите прадеди са искали да притежават. Ако нещо от това, което правим има смисъл, то последният трябва да бъде намерен в собствения ни живот.
И всe пак, защо това е трудна задача? Можете да обясните целта на повечето от дейностите с които се занимавате. Работите за да печелите пари и да издържате себе си, а вероятно и вашето семейство. Ядете, защото сте гладни; спите, защото сте изморени; излизате на разходка с приятели, защото ви се излиза; четете вестници за да узнаете какво се случва по света. Ако не се занимавахте с нито една от тези дейности, щяхте да бъдете нещастни, така че какъв е проблемът?
Проблемът е, че макар да са налице оправдания и обяснения за повечето от активностите в нашия живот, малки или големи, нито едно от тях не обяснява целта на живота като цяло - съвкупността от всички събития, успехи и провали, стремения и разочарования. На повърхността, животът като цяло няма смисъл; от гледната точка на външен наблюдател, няма значение дали някога сте съществували. И след като умрете, няма значение дали някога сте били.
Разбира се, вашето преживяване има смисъл за други хора - родителите ви и другите за които сте от значение, но като цяло, тяхното битие също е безсмислено, така че няма значение, че вие сте от значение за тях. Вие държите на тях и те на вас, а това може би допринася към чувството ви за значимост, но вие просто се пресъздавате един в друг. Всеки човек има нужди и интереси, които превръщат определени обекти и хора в значими за него, но цялото е безсмислено.
Но има ли значение, че няма значение? "И какво от това?", бихте казали - "Има значение, че стигам до гарата преди влакът ми да потегли или дали помня, че трябва да нахраня котката. Не са ми необходими други основания за да продължам да живея." Това е напълно валиден отговор, но е ефективен само когато човек не променя перспективата си и не се запитва какъв е цялостния смисъл, защото веднъж щом го направите, ставате достъпен към възможността да осъзнаете безсмислието на вашия живот.
Мисълта, че след 200 години ще бъдете мъртви е просто начин да поставите съществуването си в по-голям контекст, така че целта на по-малките дейности да не изглежда достатъчна - като отговор на един по-голям въпрос. А ако животът ви като цяло притежава смисъл само в зависимост от нещо по-значително? Това означава ли, че вашето битие не е безсмисленно?
Има различни начини да придадете по-голям смисъл на живота. Можете да бъдете част от политическо или социално движение, което променя света към по-добро, в името на бъдещите поколения, а бихте могли просто да предоставите по-добро съществуване на собствените ви деца и техните наследници. Имате възможност да придадете смисъл и чрез религиозен контекст, така че прекараното на Земята време да служи като подготовка за вечността и директния контакт с Бог.
Що се отнася до значението на битието, зависимо от отношенията ни с другите (дори и тези от далечното бъдеще), вече изясних какви са проблемите. Ако нечий живот има значение само като част от нещо по-грандиозно, има ли смисъл да се запитаме какъв е смисълът на по-голямото? Или съществува отговор спрямо нещо още по-голямо или просто няма такъв. Ако отговорът е утвърдителен, продължаваме да питаме за смисъла, а ако е неутвърдителен - спираме да питаме, защото сме стигнали до нещо безсмислено. Но ако безсмислието е приемлива цел за по-голямото, от което е част и нашия живот, защо тогава да приемаме, че съществуването ни като цяло е лишено от смисъл? Защо не е правилно да приемем, че ние нямаме смисъл? И ако това не е приемливо сега, защо да бъде приемливо когато стигнем до по-голям контекст? Защо не сме длъжни постоянно да питаме "Какъв е смисълът на всичко?" (човешката история, смяната на поколенията и др.).
Обръщането към религиозен смисъл на живота е по-различно. Ако вярвате, че смисълът на съществуването ви произтича от удовлетворяването на дадена от Бога цел, тогава не изглежда подходящо да попитате Бог (който е вечен и ви обича) "Какъв е смисълът?". Предполага се, че смисълът е достатъчен сам по себе си, и че не съществува друг смисъл. Оттук се зараждат и други проблеми.
Идеята за Бог е идeята за нещо, което би могло да послужи като обясниение за всичко останало, без да бъде необходимо обяснение за себе си. И все пак, трудно е да се проумее как е възможно да съществува подобно нещо. Ако се запитаме "Защо светът е създаден така?" и ни бъде предложен религиозен отговор, как бихме избегнали следващия въпрос - "И защо това е истина?". Какъв отговор е нужен за да спрем да се питаме "Защо?" веднъж завинаги? И ако сме били в състояние да сложим край на тази поредица от " "Защо"-та ", какво ни е попречило да го направим по-рано?
Същият проблем възниква и ако Бог и неговите цели ни бъдат предложени като ултимативно обяснение за цеността и смисъла на нашето битие. Идеята, че нашите животи служат за изпълнение на божественната цел трябва да им придаде смисъл така, че да не бъде необходимо по-нататъшно обяснение. Човек не трябва да пита "Какъв е смисъла на Бог?", както и "Какво е обяснението на Бог?".
Проблемът ми с Бог като абсолютно обяснение е, че не съм убеден дали разбирам идеята. Би ли могло наистина да съществува нещо, което обхващайки го да придаде смисъл на всичко останало, но което да не се нуждае смисъл за собственото си наличие? Нещо, чиито смисъл не може да бъде обсъждан от вън, защото липсва вън?
Ако Бог ни създава със смисъл, който не бихме могли да разберем, то религиозната утеха не означава много. Бог като абсолютното оправдание и обяснение може да служи като неразбираем отговор на въпрос, който ще тегне над нас завинаги. От друга страна, може би това е цялостния смисъл, а аз просто се провалям в опитите си да разбера религиозните концепции. Вероятно вярата в Бог е вярата в това, че Вселената е разбираема, но не и за нас.
Оставяйки този въпрос настрана, нека се върна към дребномащабните измерения на човешкия живот. Дори и ако животът като цяло е безсмислен, това не бива да ни тревожи. Можем просто да приемем този факт и да продължим да живеем както преди. Номерът е да насочите вниманието си към настоящето и да позволите на оправданията за всяко отделно действие в живота ви и този на другите около вас да достигнат своя завършек. Ако все пак някога се запитате "Но какъв е смисълът да бъда жив?", без значение дали сте ученик, барман или учен, отговорете си с "Няма смисъл. Няма значение дали щях да съществувам или да държа на нещо. Но мен ме има, и това е достатъчно."
За някои, този отговор ще бъде напълно удовлетворителен. Други ще го сметнат за депресиращ, макар и неизбежен. Част от проблемът е, че някои от нас имат неизкоренимата тенденция да се вземат насериозно. Искаме да бъдем значими за себе си "от вън". Ако животът ни като цяло изглежда безсмислен, тогава част от нас не е удовлетворена - частта, която винаги съблюдава действията ни. Немалка част от човешките усилия, особено отдадеността ни към сериозни амбиции вместо към удобство и оцеляване черпят енергията си от чувство за значимост; чувство, че това което правим не е важно само за нас, а има значение и в по-голям контекст. Ако се наложи да се откажем и от това, вятърът вече няма да издува житейските ни платна. Ако животът не е истински, то не е и сериозен, а гробът е финалната цел, и би било абсурдно да се вземаме насериозно. От друга страна, ако не можем да избегнем това, вероятно ще трябва да свикнем с абсурдността. Може би животът е безсмислен и абсурден.
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
