•  Новите видове биха били заличени

По-деликатно и трудно за опровержение е твърдението, съгласно което се пита как различни сегменти от дадена популация могат въобще да се разклонят. Ако слонът и хипопотамът притежават общ прародител, как популацията от общи прародители се е разклонила в две популации - прото-слон и прото-хипопотам? Без съмнение, развивайки определени характеристики в процеса на еволюция, тези промени незабавно ще бъдат заличени от кръстосването между прародителите.


Бързият отговор е: Географско разделение¹. Ако кръстосването между два сегмента на дадена популация бъде предотвратено по някакъв начин, всеки сегмент ще претърпи промени в различна насока. Най-подходящият кандидат за подобна пречка се явява географското разделение. Две популации биват разделени в различни региони. На по-късен етап, потомците на тези две популации могат отново да се срещнат, но в промеждутъкът от време, потомците биха могли да се окажат достатъчно различни, превръщайки кръстосването между тях в невъзможно. И след като отново заемат една и съща територия (но без да се кръстосват), това само изтъква натискът, принуждаващ ги да се различават все повече, така че едната популация да се адаптира към условия и начин на живот, който не е застъпен при другата.


В днешно време, биолозите определят разклонението на една популация от даден вид в два различни вида без да бъде необходимо географско разделение за възможно в някои случаи. Но географското разделение е достатъчно елементарно и достатъчно обяснение, поясняващо невалидността на първоначалното твърдение.

• Маймуните все още са сред нас 

В епизод от ТВ шоуто "Larry King Show", Лари Кинг заявява, че еволюцията му се струва съмнителна, защото все още съществуват маймуни. Идеята е, че ако някои маймуни са еволюирали, тогава всички би трябвало да еволюират. Какво ги спира?


Дарвинизмът ни казва, че съвременните маймуни със сигурност биха могли да еволюират или да бъдат изкуствено отглеждани до същия резултат. Ако вземем дадена популация и стерилизираме тези от представителите й, които имат най-малко човекоподобни характеристики, като размножим популацията на онези, които притежават най-много човекоподобни характеристики, то в края на процеса ще можем да превърнем оставащите членове в хора. Процесът вероятно ще отнеме изключително дълъг период от време, но ако Дарвинизмът е валиден, можем да го постигнем - дори и въпреки фактът, че съвременните маймуни напълно се различават от популацията на тези, които са довели до разклонението, водещо до човекът. Това не означава, че оцелелите до днес популации клонят към направление, обуславящо развитие на човешки характеристики.


Лари Кинг вероятно е сметнал, че еволюционната теория предполага изначална тенденция към напредък, и че следователно в маймуните съществува биологичен елемент, предразполагащ ги да приличат на хора. В еволюцията не съществува елемент, който директно да поставя дадена популация пред останалите, макар тази възможност да не е изключена. Поради огромния си брой днес, бактериите без съмнение ще оцелеят в далечното бъдеще, много след изчезването на бозайниците.
Същото се отнася и за насекомите. По всеки обективен стандарт, бактериите и насекомите са много "по-успешни" отколкото хората биха могли да бъдат, и това не би учудило един дарвинист.


Ако човек се върне няколко милиона години назад и погледне Австролопитеко-подобните като "Люси"², сравнявайки ги с маймуните, учудването му по отношение на промените, водещи първите към вторите не би било значително. Австролопитеко-подобните били изправени, но мозъците им били малки и не много по-развити от тези на маймуните. Между Австролопитеко-подобните и маймуните съществувало разклонение, имало е разлики, но никои от двата вида не бил "по-добър" от другия. По всяка вероятност, броят на индивидите, наподобяващи шимпанзета бил много по-голям от броя на Австролопитеко-подобните, така че по обективни стандарти, нашите предци не са били особено успешни.

•   Съществуват пропуски във фосилните записи

Фосилите, намерени от времето на Дарвин силно потвърждават твърденията му. Намерени са и много фосили на междинни³ видове - разклонения между маймуни и хора, влечуги и птици, риби и земни гръбначни. 


Пословичната интерпретация на теорията на Дарвин, че хората произхождат от маймуните е довела до появата на клишето "липсващата връзка", кръстоска между маймуна и човек. След множеството палеонтологични разкопки в Източна Африка (и др. места) и откритите различни "липсващи връзки", този израз започва да изпада от употреба. Налице е неспиращ дебат затова коя от тези връзки се явява "директен" предшественик на хората, но без съмнение (измежду запознатите с данните) между 6 и 2 млн. години, съществували са популации, притежаващи междинни характеристики на маймуни и хора. 


Разбира се, има някои примери за видове, претърпели изключително малко промени за милиони години, но много от днешните организми не са съществували преди 60 млн. години, а много от тогавашните са измрели. Утвърдителното естество на фосилните записи към Дарвинизмът е рефлектирано в потвърждението на теорията, че всички земни гръбначни произхождат от риби, и че бозайниците и птиците взаимно произхождат от влечуги. С други думи, намираме фосили на риби в по-ранната страта⁴, където не присъстват земни гръбначни. Установяваме наличието и на фосили със земни гръбначни и риби. В скалните слоеве от съответната възраст, намираме и междинни видове (разклонения между риби и земни гръбначни). Също така биват намирани и разклонения между влечугоподобни и амфибийни преди бозайници или птици. На по-късен етап се намират и разклонения между бозайници и птици, заедно с влечугоподобни и амфибийни. 



Намирането на фосили със земни гръбначни, по-стари от най-ранните фосили с риби, или фосили на бозайници и птици в страта, по-ранни от влечуги, както и китове в страта, по-ранна от земни гръбначни би представлявало огромен шок за биологията. Подобни находки вероятно няма да доведат до отхвърляне на еволюционната теория, но все пак ще разклатят немалко от установените възгледи за протичането на цялостния процес. Ако се намираха фосили, произволно разположени в различни времеви периоди, като например зайци, птици и цъфтящи растения в най-ранната страта, еволюцията ще бъде отхвърлена като обяснение за това как различни видове са се появили.


Креационистите често сочат към наличието на пропуски във фосилните записи, което потвърждава невалидността на теорията на Дарвин за поетапните адаптации. Наред с тези обвинения, често биват изтъквани и абсолютно лъжовни твърдения, като "никога не са намирани фосили на междинни видове" или "пропуските във фосилните записи днес са много по-големи от тези по времето на Дарвин". 


Стотици междинни форми са намерени от времето на Дарвин, както и той самият е предположил съществуването им (разклонения между маймуни и хора, влечуги бозайници, влечуги и птици, китове и земни гръбначни). Тези фосили са винаги в подходящия по възраст скален пласт.  


Дори и когато твърденията на креационистите биват опровергани, частица истина от обвиненията им за "пропуските" остава на повърхността. Само малка част от милионите видове са фосилизирани. За да може даден вид да бъде фосилизиран, съхранен при различни условия и накрая разположен на място, където би бил открит от палеонтолози е необходим чудноват инцидент. Например, по-малко от дузина представители на Archeopteryx⁵ са били открити, а само два от последните са възстановени. Въпреки това, разновидности на Archeopteryx трябва да са живели милиони години. Някои видове са ни познати само от наличието на един фосилизиран представител, затова можем да бъдем убедени, че милиони видове не са оставили фосили, които някога ще бъдат намерени.


Критиците на еволюционната теория често споменават, че макар да наблюдаваме поетапна промяна в геологичните записи на много видове животни и растения, тази промяна не е плавна. Често виждаме последователност от форми, които си приличат (с малки разлики спрямо предшествениците си) и в един по-детайлен анализ, все пак различни. Но поради няколко причини, това е резултатът, който бихме очаквали. 


На преден план са рядкостта на фосилизация и съхранението на фосилите. Другата причина са относително малките популации при които се наблюдава бърз еволюционен процес. Ако една от тези малки популации (изолирана от по-големите спрямо териториалното си разположение) започне да развива характеристики, позволяващи й съревнование с по-големите групи, твърде нереалистично би било да се очаква, че в поначало заеманите от малките популации региони ще бъдат открити фосили. Ако имаме късмет, в най-добрия случай ще открием един или два от представителите на разширяващата се малка популация, и то на границата между териториите. 


Заради рядкостта на фосилизация и обширността на отделните геологични периоди, случващото се само за няколко хиляди години остава невидимо. За един палеонтолог, 50 хил. години са просто един момент, и все пак напълно достатъчен за поява на малки разлики в анатомията на даден вид.


Възможно ли е рязкото естество на фосилните записи да бъде обяснено с всичко, изписано дотук? Биолозите не са единодушни по този въпрос. Някои еволюционни теоретици вярват, че съгласно типичният развой на събитията, популациите остават непроменени за дълги периоди. Драматични развития, касаещи значителни анатомични промени отнемат "кратки" периоди (тук кратки се транслира в периоди от 50 хил. до над 100 хил. години). 


Естествено, винаги можем да попитаме скептиците към теорията на Дарвин и плавното естество на фосилните записи какво е тяхното обяснение (сравнение на нашата теория с тяхната). Или съществуват естественни еволюционни сили, които "побутват" видовете от време на време, или някакъв интелигентен дизайнер се намесва като дава на тези популации ориентация в правилната посока, макар и тази "правилна посока" да води до изчезването на някои видове. Изграждането на цялостна теория около една от горните две версии изглежда е доста обезсърчителна задача, а пропонентите на интелигентния дизайн не изглеждат заинтересовани от нея. 


Прочее, палеонтолозите са експерти в областта на реконструиране на цели представители на животинския свят, дори и когато материалите за целта са в минимално количество. Палеонтологът може да заключи как е изглеждала цялостната костна структура само от отделна крачна или челюстна кост. Много от изображенията в учебниците по еволюция са резултат именно от такива реконструкции. Базирайки се на дедукция, предположения и малко количество кости, палеонтолозите изграждат цялостна картина на дадено животно. В някои случаи се налага подобни картини да бъдат ревизирани, особено когато откритието на животински скелети в по-късен етап предоставя основания за отхвърляне на по-рано изказани предположения, които съответния палеонтолог е включил в първите изображения.


Креационистите критикуват и дългите периоди, които подобни реконструкции отнемат, като считат това за аргумент в своя полза. Много от изображенията в учебниците по биология имат измамлив характер, защото са продукт на спекулативни анализи, казват те.  


Трябва да се отбележи, че някои от междинните форми биват открити в напълно запазено състояние, какъвто е случая с Archeopteryx и Tiktaalik⁶. Тези видове не са реконструирани на базата на "спекулативни анализи", а на откритите цялостно запазени скелети. Тези видове определено са "връзки" в широкия спектър от съвременни организми. 
 

• Нередуцируемата комплексност не може да възникне поетапно 

Интелигентният дизайн⁷ (ID) се превърна в обект на особено внимание в началото на деведесетте. Тъй като представям аргументи за и против съществуването на Бог, следващите редове ще засегнат ID доколкото могат да бъдат идентифицирани аргументи за Божественната хипотеза.


Пропонентите на ID настояват за това Бог да не бъде споменаван в теорията. Съгласно техните твърдения, най-доброто научно обяснение за някои от характеристиките на видовете е "интелигентен дизайн". Оттук насетне, интелигентния дизайн "мълчи" - по-наташните въпроси и спорове отиват отвъд ID теорията. Ако организмите действително са продукт на дизайн, то все пак може да се спори дали дизайнерът или дизайнерите e/са Бог/божества, но поне теорията на Дарвин ще бъде отхвърлена.


Веднъж щом лишим ID от политическите и религиозните й измерения, ID е просто завръщане към старите възражения, датиращи от времето на У. Пейли⁸.


"Съществуват адаптации на видовете, които не биха се зародили чрез естествен отбор, защото всички биологични компоненти трябва да си бъдат на мястото преди който и да е от тях да бъде благоприятен за видът."


ID защитниците често наричат този статус "нередуцируема сложност". Примерно, представете си, че съществува жизненоважен орган, съставен от 5 части, като премахването на дори една от тях води до нефункциониране на органът и смъртта на организма. Тъй като наличието на всички части е задължително за правилното функциониране на цялостния организъм, нито една от тях не би могла да еволюира в отсъствието на останалите 4. Следователно, органът не би могъл да еволюира, защото това би изисквало поетапната еволюция на всичките 5 части преди да бъде възможно функционирането му. Ако ефективността на всяка отделна част е зависима от останалите 4, тогава е невъзможно тези 5 части да еволюират поетапно. Еволюционният процес не може да предвиди дадена промяна в бъдещето, дори когато тя е положителна. 


Този аргумент е несъстоятелен; просто защото премахването на някоя от 5-те части сега би довело до фатален край, това не означава, че тази особеност е била част от  характеристиките на нашите предшественици. Възможно е в миналото функцията на част #5 да се е изпълнявала от различна част, #5a, примерно. Тогава част #5 е еволюирала спрямо #5a. След изчезването на #5a, остава само #5. От своя страна, #5a може би е изпълнявала съвсем различна функция преди да се превърне в част от органа. На този принцип, поне една от частите #1-#4 би могла да еволюира преди #5 да се появи. Каквото е валидно за #5 важи за всички останали.


Тази особеност е посочена от дарвинистите много преди появата на ID движението. Например, в класическата си дискусия за произхода на живота, "Седем улики към произходът на живота" ("Seven Clues to the Origin of Life", 1985), Греъм Смит обсъжда въведеното от него понятие "същественна комплексност" (алтернативно наименование за ID). Той дава пример за камъни, наредени под формата на арка. Трудно е човек да си представи как подобна органицзация би възникнала само чрез поредица от опити и грешки, защото цялостната форма би се развалила дори ако един камък не бъде поставен на подходящото място. Смит отбелязва, че ако допуснем наличието на предишни камъни, служили за основа на сегашната конфигурация, идеята изглежда е по-реалистична. По-старите камъни са изчезнали, разбира се. Когато наблюдаваме еволюирал организъм, вероятно виждаме обект, който е притежавал "скеле" в миналото, но го е изгубил отдавна (скелето не е било част от организмът поначало, а просто е изпълнявало временна роля). 


За да адресира подобна възможност, Майкъл Бех (един от водещите съвременни пропоненти на ID) заключва, че не би било невъзможно за нередуцируемата комплексност да еволюира по "индиректен, заобиколен път". Бех споменава и че "колкото повече се увеличава комплексността на взаимодействие между компонентите на системата, шансовете за подобен развой рязко намаляват".   

Последното предположение е грешно. Един аспект, който би увеличил вероятността за "индиректен, заобиколен път" ще бъде зависимостта на видовете да постигнат дадена цел по няколко различни начина, затова наличието на подобен аспект е по-вероятно в най-комплексните системи. Организмите действително изпълняват едни и същи функции по няколко отличаващи се метода едновременно. 


[1] en.wikipedia.org/wiki/Allopatric_speciation

[2] en.wikipedia.org/wiki/Lucy_(Australopithecus)

[3] en.wikipedia.org/wiki/List_of_transitional_fossils

[4] en.wikipedia.org/wiki/Stratum

[5] en.wikipedia.org/wiki/Archaeopteryx
[6] tiktaalik.uchicago.edu/meetTik.html

[7] en.wikipedia.org/wiki/Intelligent_design

[8] www.ucmp.berkeley.edu/history/paley.html