На 21/01/1980, в сп. "Нюзуик" се появява статия на Айзък Азимов, озаглавена "Култ на невежеството" (A Cult Of Ignorance). Акцентът на статията е поставен върху анти-интелектуалните настроения в САЩ, упадакът на образователната система, ниските образователни стандарти, липсата на доверие и диалог между родители и преподаватели, тенденцията на обществеността да се доверява повече на политици и знаменитости отколкото на културни дейци и академици. Критика се отправя и към медиите за провалът им да изведат положителни модели за подражание сред хората. Азимов засяга и необходимостта от висока книжовност като важна предпоставка за правилно функциониране на/в съвременното демократично общество.

  (A Cult Of Ignorance, 21 January 1980)


"Трудно е да се възрази на старото оправдание, което независимия печат използва: "Правото на Америка да знае". Изглежда вече е недопустимо да се попита "Правото на Америка да знае какво, моля? Наука? Математика? Икономика? Чужди езици?". 



Нито едно от тези, разбира се. Всъщност, човек правилно би предположил съществуването на популярната нагласа сред американците, че ще бъдат в много по-добро състояние без подобни безсмислици. 


В Съединените Щати винаги е съществувал култ на невежеството. Напрежението на анти-интелектуализмът винаго е било постоянна нишка, извиваща се около нашия политически и културен живот, насърчавано от погрешното схващане, че демокрацията означава "моето невежество е толкова добро, колкото и твоето познание". 



Политиците редовно се опитваха да употребяват езикът на Шекспир и Милтън колкото се може по-неграмотно, за да избегнат нанасянето на обида към публиката си, създавайки впечатлението, че са посещавали учебно заведение. Адлай Стивънсън, който невнимателно позволи в речта му да се прозрат интелигентност, познание и остроумие с нещастие установи, че американските избиратели се стичат към кандидат за президент, който е създал своя собственна версия на английския език, превърнал се в предмет на сатиристите оттогава.


Стивънсън бе една от първоначалните цели в речите на Джордж Уолъс, а последният определяше опонента си като "професорът с островърхата глава", и с какъв гръмогласен вик на одобрение от страна на хората това определение винаги бе посрещано от "избирателите с островърхите глави".  


МОДЕРНИ ДУМИ: Сега разполагаме с нов лозунг, издигнат от обскурантистите [реакционисти, настроени антинаучно]: "Не се доверявайте на експертите!". Преди десет години, лозунгът бе "Не се доверявайте на всеки, навършил 30". Но подръжниците на този лозунг осъзнаха, че неизбежната календарна алхимия ги е довела до липсата на доверие в хората над 30, след което очевидно решиха да не допускат повече същата грешка; "Не се доверявайте на всеки, навършил 30" е абсолютно утвърден принцип. Нито времето, нито информираността ще превърнат същите тези последователи в [обвиняваните от тях] експерти, по която и да е полезна за обществото област.   


Също така разполагаме и с нова модерна дума за тези, които адмирират компетентността, познанието, придобиването и разпространяването на нови умения.
Такива хора вече биват наричани "елитисти". Това е най-забавната дума, въведена някога, именно защото хората, които не са част от интелектуалния елит не знаят какво е значението на термина "елитист", или как да го произнесат. Щом някой се провикне - "Eлитист!" - става ясно, че съответният провикващ се е клозетен елитист, изпитващ вина задето е посещавал училище.


В такъв случай, забравете за моят наивен въпрос. Правото на Америка да знае не включва познания в изброените от мен елитарни предмети. В правото на Америка да знае е намесено нещо, което неясно бихме могли да изразим като "какво се случва". Америка има правото да знае какво се случва в съдилищата, Конгресът, Белият дом, индустриалните съвещания, контролните агенции, трудовите съюзи - най-общо казано, в седалищата на "големите".


Чудесно, и аз подкрепям това. Но как обществото ще узнае за всичко това? 


Дайте ни независим печат, както и корпус от независими и безстрашни разследващи журналисти, следва извеждането на неудобните факти и след това можем да бъдем убедени, че хората ще знаят.


В случай че могат да четат, разбира се!


Уви, четенето е един от елитарните предмети, които обсъждах досега и американското общество, в общия случай, поради липсата на доверие в експертите и ненавистта му към професори с островърха глава, не може и нe иска да чете.


Без съмнение, средностатистическият американец може да си напише името четливо, малко или много, а може да прочете и спортните заглавия - но колко от не-елитарните американци могат без прекомерни трудности да прочетат колкото се може повече последователни думи от малък пасаж, като някои от думите са трисрични? 


Ситуацията се влошава все повече. Резултатите от четене в училищата постоянно намаляват. Магистралните знаци, които бяха използвани за уроци по погрешно тълкуване ("Go Slo", "Xroad") постепенно биват измествани от малки изображения, които да ги направят универсално четими и по случайност да помогнат на хората, които знаят как да карат кола, но небидейки "професори с островърхи глави", не могат да четат. 


И отново, в телевизионните програми често присъстват печатни послания. Е, наблюдавайте ги и ще установите, че нито един рекламодател не вярва, че някой (освен нередовния елитист)  може да прочете посланието. За да се увери, че по-голяма част от това надуто малцинство ще успее да схване съобщението на рекламата, всяка дума бива изречена от говорител.  



ОТКРОВЕНО УСИЛИЕ: Ако това е вярно, как тогава американците биха имали правото да знаят? Вярно е, че съществуват издания, които проявяват откровено усилие да кажат на обществеността това, което трябва да знае, но се запитайте каква част от обществото чете публикациите на тези издания. 



Има 200 млн. американци, които са посещавали училище в даден период от живота си и които ще признаят, че могат да четат (само ако обещаете да не използвате имената им като ги засрамвате пред техните съседите), но повечето периодични издания смятат, че се справят добре ако имат тираж от половин милион потребители. Възможно е само 1% (или по-малко) от американците да упражняват правото си на знание. В случай че се опитат, вероятно ще бъдат наречени елитисти. 


Аз поддържам мнението, че лозунгът "Правото на Америка да знае" e безсмислен когато разполагаме с невежо население, и че функцията на независимият печат е на практика нулева щом почти никой не може да чете. 


Как да се справим със ситуацията? 


Бихме могли да започнем като най-напред се запитаме, дали невежеството е толкова чудесно и дали въобще има смисъл да отхвърляме "елитизмът".


Вярвам, че всеки човек с нормални мозъчни функции би могъл да научи много и да проявява изненадваща интелектуалност. Вярвам, че спешно се нуждаем от социалното одобрение и съзнаването на важността на учебният процес, както и възнаграждението му.


Всички можем да бъдем членове на интелектуалния елит и тогава и само тогава, фрази като "Правото на Америка да знае", (а действително и всяка истинска демократична концепция) ще имат смисъл."